- И какво ще облека? — попита тя.
Извадил ловджийския нож от калъфа му, Крис насочи острието към малкия куп дрехи, струпани на платформата до останалите провизии. — Можеш да облечеш от моите дрехи. Няма да ти бъдат по мярка, но поне са сухи.
- Хм — огледа се наоколо Лена. — И къде да се преоблека?
- Няма друго освен това, което виждаш — каза Нейтън с едва доловима нотка на задоволство. — Можеш да свалиш дрехите си в чувала и по същия начин да облечеш другите.
Страните ѝ пламнаха, ала Нейтън се бе заел отново да ръчка с тоягата в по-близката дупка, а Крис разравяше с ножа си снега до входа на пещерата. Никой не поглеждаше към нея. Тя развърза обуквите си и грабна дрехите — камуфлажни панталони, комплект чисто нови долни дрехи за студено време, черна памучна блуза с дълъг ръкав, зелен шал и пуловер в същия цвят, — след което се мушна в чувала, а навън остана да стърчи само главата ѝ. С бързи движения тя свали мокрите чорапи, джинсите, прогизналия термоклин и накрая, след кратко колебание, бельото си. „Повече от това няма накъде.“ След това сви колене и започна да обува долните гащи.
- Какво правиш?
- Издълбавам дупка за печката. — С ножа си Крис очерта груб квадрат в снега и взе да отъпква мястото с ботуш. — По този начин влагата ще излиза през отворите на тавана и топенето ще е тук долу, вместо над главите ни.
Направо плуваше в камуфлажните панталони на Крис, но те бяха от непромокаема материя, с мъхеста подплата, връв за пристягане на кръста и ластик на глезените. И най-важното — бяха сухи. Все още скрита в чувала, тя свали блузата и копринения потник и разкопча сутиена си, след което навлече меката и суха долна блуза.
- Ами конете?
- Нищо им няма — отвърна Нейтън. — Слава богу, че не сме ги покривали много, така че си имат топла зимна козина. Ще бъдат добре, стига да стоят с гръб към вятъра и на завет сред дърветата.
- А какво ще ядат?
Той посочи с палец зад себе си.
- В дисагите има зърно. А щом свърши, ще обелим кора от дърветата.
- Може ли да останем толкова дълго тук? — Тя нахлузи пуловера, след което разпусна дългата си коса и започна да я разресва с пръсти.
- Ще останем колкото се налага — отвърна Нейтън, докато Крис се изкачваше по снежните стъпала. Тримата, наредени един до друг на платформата, се оказаха доста натясно, въпреки че имаше достатъчно място да легнат по гръб и ако искат, да се завъртят. — Навън е дяволска виелица. Бурите често се задържат в района на Горното езеро, така че има вероятност да останем приклещени тук около четири-пет дни. Дори снегът да спре, пак не можем да тръгнем, освен ако вятърът не утихне. Ледените пориви ще те довършат за нула време. Така че най-вероятно ще се наложи да поостанем.
- Няма ли да ни преследват? — попита Лена.
- По всяка вероятност, не — отвърна той. — Дори да не можехме да разчитаме на Уельр, който ще се погрижи да ни търсят не където трябва, никой не е толкова луд, че да тръгне на път в такова време.
- Ние обаче тръгнахме.
- Това казвам и аз — сви рамене Нейтън.
Останаха затворени в тази пещера четири ужасни дни, което, мислеше си Лена, беше с три и половина дни повече, отколкото човек би могъл да понесе. Без каквото и да било уединение и без да има нищо друго за правене, освен да мисли, тя усещаше, че започва да полудява. И бездруго не обичаше да прекарва твърде много време сама с мислите си, а пък сънищата ѝ бяха толкова кошмарни, че тя постоянно се стряскаше в съня си, убедена, че е бълнувала. Или крещяла. Никой от двамата мъже не обели дума за това, но на няколко пъти улови Нейтън да я изучава с критичен поглед. През повечето време Крис мълчеше, потънал в мислите си. Което означаваше, че наоколо бе влудяващо тихо.
На сутринта на петия ден Нейтън се провря през тунела в пещерата и обяви:
- Вятърът е утихнал. Прибирайте всичко. Аз ще приготвя конете.
- Слаба богу — Възкликна Лена, щом Нейтън се мушна отново в тунела. Изправи се до седнало положение и за момент остана така, като чакаше вълната на гадене да премине. Странно. Стомахът ѝ не спираше да се бунтува; освен малко бульон не бе успяла да хапне почти нищо друго. Продължи твърде дълго, за да е грип, пък и никой друг не се разболя.
Дали не беше цикълът ѝ? Не беше изключено. Лошото беше, че нямаше как да разбере със сигурност. Когато беше на тринайсет, педиатърът ѝ предписа противозачатъчни заради цикъла ѝ, който беше толкова нередовен и обилен, че разбираше защо го наричат проклятието на жените. Понякога се питаше дали тези хапчета не бяха причината Кръшър Карл да ѝ посегне. Без нежелани бременности, за които да дава обяснения.