Страните му пламнаха.
- Това… това е нещо различно.
- Така ли? Защото тези заповеди не са ужасни, а само лоши?
- Господи, нали не смяташ, че всичко това ми е минало през ума? Божичко. — Той се освободи от ръката й и зарови пръсти в косата си. — Как е възможно да съм бил такъв глупак! Имаше толкова много знаци, на които тогава не обърнах внимание. Например онзи тип, Харлан, който беше свил нещата на Алекс и прострелял приятеля ѝ Том — когато дядо ми го пропъди от селото, знаех, че има голям шанс той да умре навън. Но това не ме притесняваше. Той беше наранил Алекс. Затова си помислих: „Така ти се пада, приятел, заслужи си го“.
- Това означава единствено, че държиш на Алекс. Бил си ядосан, защото някой я е наранил.
- Лена, говориш така, сякаш някой я е обидил в столовата. Аз реших, че Харлан трябва да умре. Освен това знаех доста добре как точно ще се случи това. Всички знаехме, че Променените са някъде там. Не знаех само къде е това там; че Питър се е грижел системата да работи и че истината през цялото бреме е била пред очите ми. На няколко пъти се случваше например Питър да се отдели от групата. По същия начин, както аз се отправих към Орен. Взимаше каруца с провизии и просто заминаваше — винаги в един и същи район. А когато се връщаше, каруцата беше празна. И никога не казваше къде са отишли провизиите. Било е очевидно, че снабдява някого с храна, но аз просто съм си затварял очите.
- Крис — каза Лена. — Не си могъл да знаеш.
- Само защото не съм искал. — Устните на Крие се изкривиха, сякаш думите имаха горчив вкус. — Така че аз също имам вина. Сега Питър го няма, но аз вече знам. Все някой трябва да поеме отговорността, Лена. Някой трябва да се опита да поправи нещата. А единственият начин за това е старата система да бъде срината до основи. Предвид положението в Рул, аз съм единственият човек, който може да стори това.
Той стисна устни с изражение, каквото Лена никога не бе виждала на лицето му, нито пък бе вярвала, че някога ще види. Тази стоманена твърдост би изглеждала уместно на лицето на Питър, който виждаше света в бяло и черно. Но Крис беше различен. Ако изобщо имаше приятел, помисли си тя, това беше той. Само че тя не познаваше този нов човек, който се раждаше пред очите ѝ — с тази силно изопната кожа, под която се очертаваше черепът му, и яростта, която дразнеше обонянието като черен пипер. Това не беше момчето с добро сърце, рискувало толкова много, за да открие малкия ѝ брат.
- Крие. — Езикът ѝ беше толкова сух, сякаш устата ѝ бе пълна с прах. — Крис, това означава война.
- Да — отвърна Крис. — Мисля, че си права.
49
С напускането на снежната пещера неприятностите тепърва започваха. Снегът беше прекалено дълбок за конете. Пъстрият кон на Уелър имаше гвоздеи на подковите за разлика от червеникавокафявия скопец, който и бездруго беше дребно животно. Нейтън наряза една риза на ивици, с които превърза глезените и пищялите на двете животни, но въпреки това щеше да се наложи да вървят пеша. Тъй като разполагаха само с два чифта снегоходки, един от тях трябваше да язди пъстрия кон и Крис реши, че това ще бъде тя. По израза на лицето му Лена разбра, че Нейтън не е особено въодушевен от този факт.
- Вече изгубихме едно животно — каза той.
- Но не по моя вина — отвърна Лена.
По изражението на Нейтън личеше, че възрастният мъж е на друго мнение, но въпреки това той кимна и рече:
- Добре. Ще тръгна напред е коня, за да проправим пъртина.
- Аз ще водя — настоя Крис.
- Ако искате да знаете, мога и сама да държа проклетите юзди — обади се Лена, но както изглежда, пъстрият кон приветстваше идеята, че ще я носи на гърба си, колкото и животното, което Нейтън се наложи да застреля. Накрая Крис улови здраво поводите, ала конят започна да се мята още щом Лена се качи на седлото. — Стига — викна тя и дръпна рязко юздите. — Спри.
- Престани да опъваш юздите — скастри я Нейтън. — Отпусни леко.
- Знам как да водя проклетия кон — сопна се в отговор Лена.
- Ъхъм, видях колко добре се справи последния път — не ѝ остана длъжник Нейтън, след което въздъхна и плесна коня по задницата. — Така да бъде. Прави каквото знаеш. Сега не ми се спори. Да тръгваме, за да не губим повече дневна светлина.