Вдясно бяха килиите — по пет от двете страни, значи, общо десет. Килиите представляваха най-обикновени клетки с решетки и канализационна тръба, която най-вероятно се изливаше в септична яма. Циментовият под обаче отдавна не бе виждал вода. Навсякъде имаше купчини с лайна — някои съвсем нови, а други толкова стари, че бяха станали на камък.
В клетките имаше Променени. Той разпозна децата от лазарета. Дейви беше единственият Променен, който носеше дрехи: мрьсна тениска и кирливи слипове. На врата му имаше нашийник от черна кожа с две лъскави халки с формата на полукръг отляво и отдясно и един малък катинар. Щом влязоха вътре, Дейви завъртя глава. Миг по-кьсно останалите Променени също се обърнаха и проточиха шии, за qa подушат по-добре въздуха. Всички те се изправиха бавно като един в мълчалив и зловещ синхрон, който накара косъмчетата по врата и ръцете на Питър да настръхнат.
Девет Променени. Десет клетки.
И кости. Множество дребни кости. Пръсти. Прешлени. Дори няколко зъба.
- Н-не. — Страхът заседна на гърлото му. И бездруго беше вир вода от температурата, но сега усети, че по ребрата му потича нова студена пот. Опита се да се отскубне. Въпреки че паниката му даваше допълнителни сили, Питър беше далеч под категорията на всички тези пазачи.
- Спри — каза единият пазач, опрял дулото на своята М4 в тила на Питър. — Няма да те убием, но ще ни принудиш да ти хвърлим един хубав бой. Така че не усложнявай нещата.
„Хайде, пребийте ме — помисли си Питър налудничаво. — Дръпнете спусъка. Моля ви, убийте ме още сега.“ Но вместо да откликне на мислите му, тялото му замръзна на място. Просто не можеше да помръдне. Сега разбираше как се чувства малкото зайче, когато лисицата е наблизо.
- М-моля ви. — Трепереше толкова силно, че чуваше ясно тракането на зъбите си. Очите му се извиха и се спряха на Стайнър. — Н-н-н-не.
- Съжалявам, момче — отвърна Стайнър, без да е груб. — На твое място обаче щях да запазя силите си за после.
51
Четири дни след като къщата на Джед изгоря в пламъци и на два дни път от границата с Мичиган, Том намери кости.
Придвижваше се през горите, като избягваше пътищата. Държеше се на разстояние от малкото отдавна изоставени къщи и селскостопански постройки. Знаеше, че тези хора не са излезли просто на разходка. Съдейки по размера на черепите, някои от тях са били на съвсем крехка възраст — деца и дори бебета. Мнозина от онези, чиито кости изглеждаха като слонова кост в снега, отдавна бяха намерили смъртта си. При смайващо голям брой от останките обаче все още имаше месо, замръзнало на камък, а това беше странно. Тежката зима означаваше много гладни животни. Храната беше тук, трябваше само да оглозгат кокалите. Изглежда, мършоядите не искаха да се докосват до остатъците от вечерята на Чъкитата.
Но имаше едно нещо, което го тревожеше повече от всичко друго: костите не би трябвало да се виждат. През цялото време той вървеше по петите на бурята и снегът беше пресен, но въпреки това по него се виждаха отпечатъци, сред които различи стъпки от ботуши.
„Сигурно се връщаш на едни и същи места да се хранят.“ При тази мисъл усети как въздухът напуска дробовете му. Чъкитата бяха като животни, които винаги се връщат в бърлогата си, или като кучета, заровили кокала си под някое дърво — освен това бяха в гората, Заедно с него.
„Е, какво да се прави — помисли си Том. — Просто трябва да внимавам.“
През онази ужасна нощ на Странното езеро кучето бе спасило живота му, като го буташе с нос и лапа, докато не дойде на себе си. Отне му известно време да се съвземе, но накрая се претърколи по корем и лека-полека взе да се плъзга по леда, използвайки ножа си като пикел, а сърцето му подскачаше дори при най-слабото пропукване под него. Докато се добере обратно до ветроходната шейна, дрехите му бяха станали на камък, а козината на кучето бе замръзнала на ледени висулки. Преоблече се още там, сваляйки от себе си вледенените джинси, чорапи, риза, долни термодрехи и дори бельото. Парката му беше във водата, на дъното на езерото, заедно с онзи стар ловец на глави. След като намъкна допълнителния комплект термобельо и навлече и последната дреха, с която разполагаше, Том изпразни един черен найлонов чувал и внимателно сряза дебелата здрава материя, за да направи достатъчно голям отвор за главата. Трябваше му само една пазарска количка и беше готов да се нареди край запалената кофа за боклук под някой мост заедно с останалите бездомници, което всъщност не беше далеч от истината.