За късмет, Джед държеше храната за конете и за кучето в конюшнята, а не в избата под хижата. Напълни дисагите със сено и овес, а една платнена торба — с кучешка храна. Уисконсин беше на четири-пет дни път пеша в хубаво време, а в лошо на седмица-седмица и нещо. На кон щеше да е по-бързо, но в такъв случай щеше да се наложи да следва главните пътища, а това си беше просене на неприятности. Щом бе дошъл един ловец, щяха да се появят и други. Така че щеше да се наложи да се придвижва през гората, а това означаваше повече време и бъхтене пеша. Тоест никакви преки пътеки.
Въпреки съвета на Джед Том нямаше намерение да търси никого от старите му другари. Ето докъде стигнаха Джед и Грейс, след като му помогнаха. Не искаше да бъде отговорен за още смърт. Сега обаче трябваше да мисли и за животните. И ако той имаше провизии за две седмици, тяхната храната щеше да свърши доста преди това. А извиеше ли се още една буря, той също щеше сериозно да загази.
В конюшнята Том извади списъка и картите на Джед, докато Райли се пречкаше в ръцете му. Имаше три имена, отбелязани на равни интервали от тук до границата, и още едно в Мичиган. Дотогава можеше да няма друг избор освен да спре някъде. Той въздъхна, сгъна листа и го пъхна в един от вътрешните джобове на парката. „И в двата случая съм прецакан.“
Кучето изскимтя и отпусна муцуна в скута му.
- Да, знам, момчето ми. Всичко ще е наред. Хайде. — Той почеса кучето по ушите. — Отиваме да намерим едно момиче.
След четири дни на път още не беше напуснал територията на Уисконсин и пътуваше под унилата светлина на полумесеца.
„Напредвам твърде бавно. — Том отвори един пакет с мексикански макарони със сирене. Наоколо може би се навъртаха Чъкита и затова беше изключено да запали огън. Той наля вода в кесията с нагревателя, добави съдържанието на порцията и накрая изсипа всичко в картонената кутия. — Храната за коня почти свърши. — Остави кутията настрана, докато химикалите си свършат работата. — Би могла да яде от кората на дърветата, но…“
Застанал до него, изведнъж Райли настръхна. Кучето излая тихичко, веднага след което млъкна, сякаш осъзнало, че да вдига шум, ще бъде непростима грешка.
Том моментално разбра какво става. „По дяволите.“ Имаше само миг да се зарадва, че не бе запалил огън. Хвърли поглед към Дикси и забеляза, че очите на коня са изцъклени от ужас. Животното започна да пръхти. „Хайде, кротувай“ — замоли се той мълчаливо и посегна към бравото. Пушката беше заредена, така че той освободи предпазителя и стисна очи, щом металът изстърга леко.
Ослуша се напрегнато. Нищо. Нито звук. На мъртвешката светлина на луната снегът изглеждаше оловно-сив и се сливаше с по-тъмния фон на дърветата. Облачетата пара, които излизаха от устата му, приличаха на сивкави мрежи. Този път издиша по-дълго — сякаш духаше през пластмасова сламка, — като наблюдаваше накъде ще отиде парата. Наляво, а Райли се взираше надясно. Значи, вятърът беше насрещен.
„Това е добре. Ако се ориентират по миризмата, условията са на наша страна.“
Нещо прошумоля. Сърцето на Том подскочи като уловена на въдица риба.
Скърцане на сняг и после нещо тупна. Стъпки. Отново тупване.
Не бяха снегоходки, помисли си той. Явно наблизо имаше добре отъпкана пътека, която не бе забелязал. От кръста нагоре се изви надясно, вдигна пушката и притисна приклада към бузата си. Остави погледа си да блуждае наоколо, за да вижда по-добре на пепелявата лунна светлина.
На разстояние не повече от четирийсет и пет метра сред дърветата се мернаха две сенки. Двете фигури имаха дълги коси и Том си помисли, че по-дребната и по-слабата може да принадлежи на момиче. В дясната си ръка тя стискаше къса пушка, може би такава, която се държи като пистолет. Другият беше доста едър и широкоплещест като лайнбекър351 в пълна спортна екипировка. Тогава момчето Чъки стъпи накриво, залитна и изведнъж от тялото му изникна трета ръка.
„О, боже. — По кожата на Том полазиха тръпки. — Та те носят труп.“
Момчето се наведе, нагласи тялото на гърба си и изпъшка под тежестта му. В този миг Том осъзна, че тялото разполагаше с една-единствена ръка — дясната. А на мястото на лявата зееше от черна по-черна дупка.
Тогава главата отскочи назад и дългата коса на мъртвото момиче се отметна от лицето ѝ…
„Алекс. — Ужас скова сърцето му. — Алекс?”
Момичето Чъки се обърна, поднесе пушката към устата си… и отхапа.
Не беше никаква пушка.
А ръка. Момичето заръфа месото. Челюстите ѝ се раздвижиха и на мъртвешката светлина на луната Том забеляза как гърлото и се изду, щом преглътна.