„Не. НЕ.“ Изведнъж Том изпита чувството, че земята под краката му се продънва и той започва да пропада все по-надолу и по-надолу, сякаш никога нямаше да спре, и Алекс… и Алекс… и Алекс…
- НЕ! — изкрещя той. Пръстът му се сви. Силен тътен разтърси нощта. Огнен език проряза мрака като комета. Зад себе си Том долови тревожното цвилене на коня. Главата на момичето изчезна още в същия миг, а експлозията постепенно избледня във виолетови отражения, сякаш отпечатани върху ретините му: черепът на момичето бе избухнал в нащърбен ореол.
Том се завъртя, възвръщайки зрението си, след което презареди и стреля отново. Проехтя втори гърмеж. В яркия проблясък от дулото Том зърна момчето, сякаш уловено от светкавица — полуизвърнато, зяпнало с уста в израз на пълно недоумение, — и тогава куршумът се заби в гърдите му, поваляйки го на земята.
Щом ехтежът от изстрела заглъхна, Том установи, че кучето лае. Изправена на задните си крака, Дикси продължаваше да цвили и да се опитва да се отскубне от въжето, като барабанеше по снега с предните си копита.
„Алекс!“ В следващия миг той се втурна напред, газейки в дълбокия сняг, а жилавите клонки от двете страни го шибаха през лицето. Дробовете му поглъщаха и изтласкваха въздуха на силни тласъци. В усилията си да не изостане от него кучето, което препускаше до Том, нямаше въздух дори да излае. Десетина метра по-нататък той усети внезапната промяна на снега под краката си. Излязоха на добре отъпкана пътека, загладена от редовна употреба. Точно пред себе си Том зърна трите тела: жертвата на Чъкитата, обезглавения труп и момчето. Там беше и полуизядената ръка.
- Алекс — изрече той съкрушено. — Алекс.
Рухна на колене до едноръкото тяло на момичето. Тя лежеше просната по лице, а дългата ѝ коса бе разпиляна върху покрития с кръв сняг. Том протегна скованата си ръка и преобърна тялото.
- Божичко.
Не беше момиче. Ни най-малко. На слабата светлина бе трудно да прецени възрастта ѝ, ала страните на жената бяха осеяни с бръчки. Косата и бе с цвят на чакъл, а от влаченето кожата на скалпа ѝ беше отпрана от челото до върха на главата, разкривайки гладък като топка за билярд череп. Носът ѝ беше изгризан до самата кост. Очите също.
„Господи, боже мой, мамка му. — Дишаше тежко. Във врата му се стичаше пот; усещаше как дрехите му залепват за кожата на гърдите и на гърба. Освен това плачеше: от гърлото му се изтръгваха силни хлипове на неудържимо облекчение. — Стига, стига, стига! — Свали едната си ръкавица и захапа юмрука си, впивайки зъби в кожата, докато накрая устата му не се изпълни с бакъ- рения вкус на кръв. — Стига, трябва да престанеш. Това не е тя; нормално е да се радваш, че не е тя, но все пак трябва да…“
И тогава… момчето се изкашля.
Или по-точно — изхърка. Всеки път, щом то си поемаше въздух, Том чуваше бълбукането на кръвта в гърлото му и свиренето на въздуха.
Този звук можеше да го отрезви така, както нишо друго на този свят. Всеки войник, преживял достатъчно престрелки и видял достатъчно свои другари да умират, можеше да разпознае една смъртоносна рана в гърдите в мига, в който я чуе. С всеки дъх дробовете на момчето се пълнеха с въздух. Накрая от налягането сърцето му щеше да спре, освен ако преди това не издъхнеше от загуба на кръв, което беше твърде вероятно.
Том можеше да сложи край на мъките му. Той втренчи поглед в момчето. Един-единствен куршум в мозъка или бърз разрез на сънната артерия. И едното, и другото означаваше да прояви състрадание, да постъпи правилно. Би могъл също да се опита да го спаси. Или поне на теория. Знаеше какво трябва да се направи. Всеки войник знаеше това. И всеки войник би могъл да го направи.
„Няма правилно или грешно, — Усещаше мозъка си нажежен до бяло като неутронна звезда. — Не съществуват нито закони, нито господ. Има само тук и сега и това, което ще направя сега… нещото, което ще направя сега…“
Очите на момчето приличаха на бездънни ями, а лицето му беше пепелявосиво. Черната локва кръв под тялото му се разширяваше все повече и повече. Момчето се изкашля отново. Кръвта завря на устните му, потече на тънка струйка по брадата и оттам по шията му.
„Не мога да те спася. — Том извади ножа от калъфа. — Нито пък мога да оправдая това, което ще направя.“
Том разтвори парката на момчето. Промененият не се възпротиви, само се взираше в него с черните си искрящи очи като лъскави обсидиани. Кръвта на момчето имаше дъх на сладко желязо. Куршумът бе пронизал дясната страна на гръдния му кош. Том се наведе над него и плъзна ножа точно под гръдната кост, след което завъртя дръжката нагоре и наляво. Мускулите поддадоха лесно, а и Том не искаше да губи време. Но тогава момчето потрепна и той се поколеба.