Можеше да го направи. Дръжката пулсираше в ръката му едновременно със сърцето на умирашия. Трябваше да го направи.
Очите на момчето се впиха в неговите. Устните му се размърдаха.
- Не, недей — каза Том, след което натисна ножа и пронизвайки сърцето, завъртя яростно дръжката.
Туп.
И отново… туп.
Туп.
И накрая нищо.
Момчето продължи да се взира в него.
Кучето изръмжа и този звук изтръгна Том от вцепенението му.
- Тихо, Райли — каза той, след което изтегли ножа и го потопи в снега, за да изчисти острието.
А после си плю на петите с всичката бързина, на която бе способен.
След два дни беше в Мичиган.
52
Венера блестеше като диамант на изток. Въздухът беше сух като шкурка и звънтеше от студа, докато светлината се отцеждаше от небето. Скоро идеше да се стъмни. Но Том трябваше да обмисли добре нещата. Направеше ли първата стъпка, нямаше връщане назад.
През мерника на бравото взе да изучава фермата, скрита зад параван от млади брези и гъсти елхови дървета в самия край на широко покрито със сняг полегато поле. Двуетажната фермерска къща представляваше масивна постройка от чист камък с триъгълни капандури, но, изглежда, се нуждаеше от сериозен ремонт. Американското знаме висеше като провесен език на високия прът, забит на едно малко възвишение вдясно. От единствения порутен комин, който бе изгубил шапката си и стоеше килнат на една страна като наредени едно върху друго детски кубчета, готови да се срутят при най-лекия допир, се извиваше тънък хилав пушек. До опасания с ограда правоъгълник, най-вероятно зеленчукова градина, се виждаше ниска камара от дърва. Дръжката на масивен чук беше облегната на купчина ненарязани дървета. Вляво от градината проблясваше предното стъкло на един затрупан от снега пикап, а в края на криволичещата пътека се мъдреха три химически тоалетни със зеления цвят на контейнери за смет.
Оттатък широката ивица незастроена земя клечаха няколко събрани накуп селскостопански бараки; виждаше се и път, който навярно водеше до фермата, но не беше използван от месеци. Единият хамбар, островърха сива постройка, със сигурност бе виждал и по-добри дни; югозападният край на покрива му беше хлътнал. В ограждението с отъпкан сняг самотен кон и една-единствена крава бяха навели унило глави над чугунена вана с бял емайл, а край каменното корито сновяха и ровичкаха три кози и шест кокошки. Вляво от хамбара се виждаше малка конюшня с плъзгащи се врати, както и една дълга ниска бетонна постройка, ориентирана в посока север-юг, с нещо като метална силажна яма. В съседство имаше открита кошара с три огромни прасета, свряни вътре. По-нататък се виждаха още три празни кошари с неотъпкан сняг.
Пазейки равновесие на снегоходките, Том прехапа устни, преценявайки положението. Семейство Кинг бяха последни в списъка на Джед. До този момент Том бе избягвал срещите с хора… е, без да се броят Чъкитата. Така че можеше да подмине и тези хора, да се върне обратно в гората и да прекара нощта там.
Само че двете животни изнемогваха. За Райли бе останала само шепа кучешка храна. А Дикси не бе яла от два дни. Опитал беше да бели кората на дърветата и бе копал в снега, докато не намери мъх, поникнал върху падналите дънери, но Дикси едва бе хапнала. Днес обаче конят се бе спънал и на предния му крак, от коляното до копитото, се бе отворила дълбока рана. Том бе успял да спре кръвта с помощта на две ролки бинт и еластична превръзка.
Господи, беше толкова близо! Усещаше го. Да намери Алекс, щеше да е добър знак. Ново начало. Не толкова компенсация, колкото помиряване със съдбата. Може би с Алекс кошмарите щяха най-сетне да изчезнат. Трябваше да я намери. Всяко спиране без основателна причина му се струваше непростима грешка.
Ако почукаше на тази врата, би се нагърбил с още един дълг, който не желаеше да изплаща. Не би било редно да взима храна и фураж от тези възрастни хора, без да им даде нищо в замяна. От вида на това място личеше, че малко помощ нямаше да им бъде излишна. Така че щеше да изгуби още един, вероятно два дни. А може би повече. Пропиляни. Пуф! Просто ей така.
Защо да не прояви малко егоизъм? Ей богу, беше си го заслужил. Само че животните се нуждаеха от почивка. Той потри напуканите си устни с ръка, облечена в ръкавица. Трябваше да правят каквото искаше от тях — а той много добре знаеше какво означава това. Не би било редно да изцежда силите им докрай.