Трополене. А после ниско скимтене.
Кученце. Това беше първото, което му хрумна. Семейство Кинг бяха заключили тук кученце, вероятно с намордник. Изведнъж се сети за начина, по който Райли бе изръмжал по посока на хамбара. Нищо чудно, че бе искал да дойде насам; тук беше заключено друго куче.
Може би беше болно. Сигурно бе така. Когато беше малък, баща му бе взел под наем „Стария Йелър“371. Помнеше как след битката с вълка кучето побесня, след което момчето го заключи в хамбара с царевицата и го гръмна. Сигурно бе плакал цяла седмица след това. Като познаваше Уейд, не се съмняваше, че старецът би се отървал на мига от едно побесняло куче, но от друга страна, беше напълно в стила на семейство Кинг да заключат просто ей така едно болно кученце и да го оставят да умре. Спестявайки си един куршум.
„Горкото пале.“
- Хей, момче — извика полека той. Кучето изскимтя още веднъж, докато Том се приближаваше към затвореното отделение. Той плъзна светлината по ключалката, а после по вратата и близката стена, оглеждайки се за ключ. На един пирон вляво от вратата висяха два ключа, нанизани на метална халка. Том посегна към тях, но се отказа. Това не беше негова работа. И бездруго заминаваше. А семейство Кинг имаха правото да управляват фермата си според собствените си разбирания.
Кученцето изскимтя отново.
- Хей, момче. — Том свали халката от гвоздея и пъхна единия ключ в катинара. — Почакай…
Така и не успя да довърши.
В този момент установи, че вратата беше дъбова и здрава, но не изцяло плътна. На нивото на дясното му коляно имаше дупка от чеп. Тъй като беше тъмно, не би трябвало да е в състояние да я забележи. Нито пък който и да било друг.
Обаче там имаше нещо: почерняло от мръсотия и много тънко; но въпреки това можеше да е само едно.
Пръст.
И тогава пръстът се размърда.
55
- По дяволите! — възкликна изплашено Том. Ключовете издрънчаха на ледения цимент. Всяко косъмче на тила му беше настръхнало. Накрая той коленичи и каза: — Ехо? Ранен ли си?
Пръстът се скри и на негово място проблесна нещо бяло, щом детето — сигурен беше, че е дете — притисна око към дупката, след което се дръпна, сякаш бе заслепено от светлината.
- Извинявай. — Том премести фенерчето. От това близко разстояние той долови миризмата на нечисто- плътност, амоняк и гниеща слама, примесена с вонята на фекалии. — Ей, хлапе, добре ли си? Как се казваш?
Дори детето да бе казало нещо, сърцето на Том биеше така оглушително, че той не чуваше нищо друго. „Боже мой, звучи, сякаш е ранено. — Той плъзна светлината на фенерчето по пода, докато накрая не откри ключовете. — Трябва да го изкарам оттук, а след това ще осе- длая Дикси. После ще си взема нещата, оръжието и Райли. — Ръцете му трепереха. Той закрепи фенерчето под мишница и с помощта на двете си ръце пъхна ключа в катинара. Ако се наложеше, щеше да заключи семейство Кинг в някоя стая, докато не се приготви за път. — Ще почакам до сутринта, когато ще бъде светло. — Завъртя ключа. Катинарът щракна и се отвори, — После ще гледам бързо да се отдалечим от…“
Ярката светлина на прожектор го накара да застине на място. Сянката му, черна и идеално очертана на вратата, оживя пред очите му, сякаш актьор на сцена, осветен в гръб.
Сетне се разнесе силният отчетлив звук от зареждане на пушка: Ка-ЧЪНК-крънч.
В отделението зад вратата момчето изскимтя.
Том се обърна бавно и заслони очи с ръка.
- О, Том — каза Уейд. — Ще ми се да не беше го правил.
56
Hики го накара да се съблече. За разлика от мъжа си тя беше тънка като хрътка и крехка като сламка. Очите ѝ не издаваха никаква емоция, но когато Том спря, останал по бельо, тя каза:
- А, не. Всичко. Докрай.
Печката на дърва поддържаше висока температура в кухнята и в това тясно задно помещение. По тялото му бе избила студена пот, която се стичаше по слепоочията му, но въпреки това той трепереше. Военните плочки на Джед изтракаха на металната верижка.
- Но защо?
- За да не избягаш — провикна се Уейд от кухнята. През отворената врата Том проследи с поглед стареца, който извади от пещта желязото за жигосване, разгледа го и го върна обратно в огъня.