— Държим ги в течение. Изпратих един от нашите хора при семейството ти и Сюзан.
Настъпи продължителна пауза.
— Добре ли си? — побърза да каже Гамаш.
— Добре съм — отвърна Моран, макар че гласът му беше леко изтънял и измъчен. — Не се притеснявам за себе си. Знам, че всичко ще бъде наред. Но майка ми…
Отново се възцари мълчание, преди да се проточи прекалено много обаче, Гамаш заговори утешително на младия полицай.
Франкьор се спогледа с инспектора.
Бовоар виждаше часовника в другия край на залата.
Оставаха шестнайсет часа и четиринайсет минути. Чуваше как Моран и главният инспектор обсъждат неща от миналото, които им се иска да променят.
Никой от двамата обаче не спомена това, което се случваше в момента.
Рут въздъхна:
— Тази история, която ми разправяш, я нямаше в новините.
Каза „история“, сякаш говореше за приказка, за детска измислица.
— Нямаше я — потвърди Бовоар. — Само няколко човека я знаят.
— Тогава защо я разказваш на мен?
— Дори да се раздрънкаш, кой би ти повярвал? Ще си помислят, че си пияна.
— И ще са прави.
Старата поетеса се изкиска, а Жан Ги се усмихна едва забележимо.
От другия край на бистрото Габри и Клара наблюдаваха разговора им.
— Да го спасим ли? — попита художничката.
— Късно е — поклати глава едрият мъж. — Сключил е сделка с дявола.
Извърнаха се към бара и напитките си.
— Значи трябва да изберем между Мавриций и гръцките острови с кораба „Куин Мери“ — рече Габри.
През следващия половин час обсъждаха въображаеми ваканции, докато на няколко метра от тях Жан Ги Бовоар разказваше на Рут какво всъщност се бе случило.
Арман Гамаш и Хенри стигнаха до третата и последна спирка от списъка на Огюстен Рено. Приживе любителят археолог често бе посещавал антикварните книжарници в град Квебек и бе изкупувал всичко, в което дори бегло се споменаваше Самюел дьо Шамплен.
Когато влязоха, камбанката, окачена над входната врата, иззвъня. Гамаш побърза да затвори вратата след себе си, преди да е пуснал студа вътре. Случваше се бързо и неусетно — само една лека цепнатина бе нужна на зимния мраз, за да пропълзи като привидение.
В магазина беше тъмно, повечето прозорци бяха скрити от купища книги. Камари прашни томове бяха струпани пред стъклата, но прозорците не служеха за рекламна витрина, а като още едно място за складиране.
Ако в книжарницата попаднеше човек, който страда от клаустрофобия, нямаше да може да направи и три крачки. Пътечките бяха тесни, но изглеждаха още по-непроходими, защото от двете им страни бяха наредени етажерки, толкова натъпкани с книги, че имаше опасност всеки момент да се срутят. На пода лежаха още томове, натрупани един връз друг. Хенри внимателно стъпваше край Гамаш. Главният инспектор отъркваше рамене в книгите, докато минаваше покрай етажерките, и в един момент реши, че трябва да си съблече якето, за да не ги събори.
Дори свалянето на връхната дреха се оказа сложно упражнение.
— С какво мога да ви помогна?
Гласът долетя от неопределено място в магазина. Гамаш се озърна, а Хенри наостри големите си като сателитни чинии уши и ги размърда във всички посоки.
— Бих искал да поговоря с вас за Огюстен Рено — извика инспекторът към тавана.
— Защо?
— Защото така — отвърна Гамаш. Каквото повикало, такова се обадило. Последва кратко мълчание, а после се чу тропот, сякаш някой слизаше по стълба.
— Какво искате? — попита продавачът на антикварни книги, който се появи с бързи стъпки иззад една от библиотеките. Беше нисък и слаб, дебелият му плетен пуловер бе раздърпан и на лекета, а изпод него стърчеше почти бялата яка на тениска. Косата на мъжа бе прошарена и мазна, а ръцете му — почернели от прах. Избърса длани в мръсните си панталони и се втренчи в инспектора, но след малко забеляза Хенри, който надничаше иззад краката на високия мъж.
Криеше се.
Въпреки че Гамаш никога не би го казал пред Хенри, и двамата знаеха, че четирикракият приятел на детектива не беше най-смелото куче на света. Нито пък беше особено умно. За сметка на това верността му не знаеше граници и за него имаха значение само няколко неща: яденето, разходките и топките. Но преди всичко — семейството. Сърцето изпълваше гърдите му, стигаше чак до края на опашката и до връхчетата на доста големите му уши. Преливаше и в главата му и изместваше мозъка. Хенри, уличният пес, бе човеколюбец и макар да не беше особено интелигентен, си оставаше най-умното създание, което инспекторът познаваше. Разбираше всичко със сърцето си.