— Bonjour. — Продавачът съвсем несъзнателно приклекна и протегна ръка към Хенри. Гамаш разпозна движението. Самият той правеше същото, както и Рен-Мари, когато пред тях се появеше куче. Инстинктивно коленичеха, подвиваха коляно.
— Може ли? — попита мъжът. Опитните стопани на кучета винаги питаха. Не само от уважение, а и от предпазливост. Не се знаеше как може да реагира едно куче.
— Рискувате никога да не си тръгне оттук, мосю — усмихна се детективът.
Продавачът извади отнякъде кучешка бисквита.
— Нямам нищо против. — Мъжът нахрани Хенри с лакомството и го почеса по ушите. Кучето изръмжа доволно.
Тогава Гамаш забеляза възглавниците по пода и купичката с надпис „Маги“. Но нямаше и следа от куче.
— Откога я няма? — попита инспекторът.
— От три дни — отвърна книжарят, изправи се и се извърна. Детективът изчака. Разпозна и това движение.
— И така — рече най-накрая мъжът, като се обърна отново към Гамаш и Хенри. — Казахте, че искате да поговорим за Огюстен Рено. Журналист ли сте?
Главният инспектор имаше вид на такъв, макар да не приличаше на репортер от телевизията, радиото или дори от някой ежедневник. По-скоро изглеждаше, че работи в някое месечно списание за интелектуалци. От онези никому неизвестни университетски издания или журнали, които се интересуват от умиращите идеи на мъртъвци, борили се със зъби и нокти за идеалите си.
Детективът носеше риза и вратовръзка под жилетката с цвят на тъмен карамел. Панталоните му бяха от графитеносиво рипсено кадифе. Дори и да бе забелязал белега над лявото слепоочие на Гамаш, продавачът не каза нищо.
— Non, не съм журналист, помагам на полицията, но като частно лице.
Хенри се притискаше в нисичкия книжар, а той бе отпуснал ръка върху главата на кучето и го милваше и потупваше.
— Вие сигурно сте Ален Дусе? — попита инспекторът.
— А вие — Арман Гамаш?
Двамата мъже кимнаха.
— Чай? — предложи книжарят.
След минути вече седяха в дъното на тясното магазинче, в пещера от книги, думи, идеи и истории. Мосю Дусе първо наля ароматен чай в две чаши и почерпи госта си с диетична бисквита, сетне заразказва:
— Огюстен идваше поне веднъж на две седмици, понякога и по-често. Случваше се да му се обадя, ако пристигнеше книга, която знаех, че ще му бъде интересна.
— Какви книги му бяха интересни?
— За Шамплен, разбира се. Всичко, свързано с ранните години на колонията, други изследователи, географски карти. Обожаваше картите.
— А тук откривал ли е нещо, което особено го е развълнувало?
— Ами, трудно е да се каже. Като че ли всичко го вълнуваше, но не беше много разговорлив. Познавах го от четиридесет години, но никога не сме сядали така, както сега с вас, за да си поприказваме. Купуваше книги, на които реагираше оживено, с въодушевление, но когато му задавах въпроси, изведнъж се умълчаваше и се затваряше в себе си. Беше саможив човек.
— Вярно е — съгласи се Гамаш и отхапа от диетичната бисквита. — Вие харесвахте ли го?
— Беше добър клиент. Никога не се пазареше за цената, но и аз не съм се възползвал от него.
— И все пак, харесвахте ли го?
Странно, главният инспектор бе задал този въпрос на всички собственици на антикварни книжарници и до един те му бяха отговорили уклончиво.
— Не го познавах, но ще ви призная нещо. Нямах и желание да го опозная по-добре.
— Защо?
— Беше фанатик. Такива хора ме плашат. Мисля, че беше способен на всичко, ако би го приближило дори и на сантиметър до останките на Шамплен. Затова бях учтив, но пазех дистанция.
— Имате ли представа кой може да го е убил?
— Имаше навика да дразни хората, но никой не извършва убийство само защото са го раздразнили. Ако беше така, навсякъде щяха да се търкалят тела.
Гамаш се усмихна и бавно, с наслада, отпи от силния чай. Замисли се.
— Знаете ли дали Рено е имал някоя нова идея? Теория къде може да е бил погребан Шамплен?
— Имате предвид Литературно-историческото дружество?
— Не, където и да е.
Мосю Дусе се позамисли, но поклати глава.
— Вие купували ли сте книги от тях?
— От ЛИД ли? Да, разбира се. През лятото. Имаха голяма разпродажба. Купих три-четири партиди.
Гамаш остави чашата си.
— Какво имаше в тях?
— Да ви кажа честно, не знам. Обикновено преглеждам закупеното, но лятото бях твърде зает на битпазара. Много туристи и колекционери на книги се изсипаха. Нямах никакво време да проверя съдържанието на кашоните, само ги занесох на сергията. Рено мина и купи няколко.