— Книги?
— Кашони.
— Прегледа ли ги, преди да ги купи?
— Не, направо плати и ги взе. Има такива хора, особено колекционери. Искат да си ги разглеждат на спокойствие. Предполагам, че е част от удоволствието. Купих още няколко партиди от ЛИД по-късно, през есента, а после те прекратиха разпродажбата. Обадих се на Рено и го попитах дали проявява интерес. Първо каза, че не, но преди около три седмици се появи и се поинтересува дали книгите още са у мен.
— Хммм. — Главният инспектор отпи глътка чай замислено. — На каква мисъл ви навежда това?
Ален Дусе изглеждаше изненадан. Явно повторната поява на Рено не му бе направила впечатление, но сега се замисли.
— Навярно е намерил нещо интересно в първата партида и си е казал, че може да има още.
— Но защо се е забавил? Ако е купил първите кашони през лятото, защо е чакал да мине Коледа, за да се свърже пак с вас?
— Сигурно е като повечето колекционери. Купува тонове книги с намерението да ги прегледа, но минават месеци, преди да стигне до тях.
Гамаш кимна и си спомни какъв коптор бе домът на Рено.
— Тези числа говорят ли ви нещо? — показа каталожните номера, които бе открил в дневника на убития: 9-8499 и 9-8572.
— Не, но употребяваните книги са нашарени с какви ли не странни надписи. Някои са маркирани с определени цветове, други — с номера, трети — с подписи. От това само пада стойността им, освен ако подписът е на Бодлер или Пруст.
— Как ви се стори, когато дойде за втората партида?
— Рено ли? Както обикновено. Рязък, неспокоен. Приличаше на наркоман, който не си е взел дозата. С книгоманите често е така, и това не важи само за старците. Нали сте виждали хлапета, които се редят на опашки за най-новия роман от любимата им поредица? Историите водят до пристрастяване.
Гамаш знаеше, че е така. Но на каква история се бе натъкнал Огюстен Рено? Къде бяха онези две книги? Не ги откри в апартамента му, нито на местопрестъплението. Какво се бе случило с останалите томове от партидата? И тях ги нямаше в жилището му.
— Връщал ли е някакви книги?
Дусе поклати глава.
— Все пак попитайте и в другите антикварни книжарници. Знам, че е посещавал всички ни.
— Попитах. Вие сте единственият, който е купувал от Литературно-историческото дружество.
— Единственият глупак, който се опита да продаде английски книги в Стария Квебек.
Телефонът на детектива извибрира. Обаждаше се Емил Комо.
— Ако не възразявате, ще вдигна — рече Гамаш. Дусе кимна. -Salut, Емил. У дома ли си?
— Не, намирам се в Литературно-историческото дружество. Удивително място. Не е за вярване, че не съм го посещавал досега. Можеш ли да дойдеш?
— Откри ли нещо?
— Открих Шиники.
— Тръгвам веднага.
Гамаш се изправи и Хенри също стана, готов да последва стопанина си навсякъде.
— Името Шиники говори ли ви нещо? — попита детективът, докато вървеше с книжаря към входа на магазина. Беше почти четири следобед и слънцето се бе скрило. Книжарницата изглеждаше уютна, осветена от лампите, а книгите бяха само силуети в сенките.
Дусе се замисли и отвърна:
— Не, съжалявам.
Инспекторът прекрачи в мрака навън и си каза: „Времето постепенно покрива всичко. Събития, хора, спомени.“ Шиники бе изчезнал някъде в дълбините на времето. Дали скоро Огюстен Рено щеше да го последва?
И все пак Шамплен бе недокоснат, дори бе станал по-ярък.
„Не личността — напомни си Гамаш, — а загадката.“ Изгубеният Шамплен бе много по-мощен от намерения.
Детективът ускори крачка и с Хенри си запробиваха път през тълпата от посетители на Карнавала. Весели хора, закичили значки с лика на Боном на пухените си якета, разнасяха кухи пластмасови пръчки, пълни с „Карибу“. Носеха големи усмивки, дебели ръкавици и весели мъхнати шапки, които стърчаха като удивителни знаци върху главите им. От далечината се дочу почти приказен звук от пластмасова тръба. Зов за битка, зов за парти, зов на младостта.
Гамаш го чу, но този призив не бе отправен към него. Той имаше друго призвание.
След няколко минути с Хенри стояха пред ярко осветената сграда на Литературно-историческото дружество. Групичката от зяпачи се бе отказала, навярно тръбите ги бяха призовали към по-интересни занимания. Повикали ги бяха обратно към живота, а не към смъртта.
Инспекторът влезе и намери възрастния си наставник в библиотеката, обграден от купчинки книги. Мистър Блейк се бе преместил от своето любимо кресло на дивана и двамата старци си бъбреха. Забелязаха влизането на главния инспектор и му махнаха в поздрав.
Мистър Блейк стана и предложи мястото си.