Детективът кимна.
— Е, значи просто не иска да повярва, че Оливие го е извършил. Това е.
— Вярно е, не иска да повярва. И все пак въпросът е добър. Ако Оливие е убил Отшелника в забутана колиба, защо му е да мести трупа на друго място, където ще бъде открит по-лесно?
— И то в собственото си бистро.
— Не, точно тук става заплетено. Всъщност е пренесъл тялото в СПА хотел, разположен наблизо. Призна, че е искал да съсипе собственика, затова е оставил трупа там. В негово лице е виждал заплаха за бизнеса си.
— Ето, значи това е отговорът.
— Но той не ми върши работа — възрази Гамаш и извърна цялото си тяло към Емил. — Оливие твърди, че когато е намерил Отшелника, той вече е бил мъртъв. Решил е да използва трупа му като един вид оръжие, за да навреди на конкурента си. Но казва, че ако наистина бе извършил убийството, никога не би преместил тялото. Щял е да го остави там или да го замъкне в гората, за да го изядат койотите. Защо някой, който е убил човек, би улеснил откриването на трупа?
— Чакай малко — прекъсна го Комо, докато се опитваше да навърже фактите. — Каза, че сте намерили трупа в бистрото на Оливие. Това пък как е станало?
— Малко е неловко — обясни Гамаш. — На собственика на СПА хотела му хрумнала същата идея. Когато видял тялото, решил да го занесе в бистрото, за да съсипе репутацията на Оливие.
— Колко добросъседско.
Детективът кимна.
— Отне ни известно време, но в крайна сметка открихме колибата с всичките й съкровища, както и улики, че собственикът е бил убит там. Всички лабораторни резултати потвърдиха, че само двама души са влизали вътре: Отшелника и Оливие. После намерихме предмети от къщичката скрити в бистрото. Един от тях бе оръжието на убийството. Оливие призна, че ги е откраднал…
— Глупав човек.
— Алчен човек.
— Арестува ли го?
Гамаш кимна и си спомни онзи ужасен ден, в който разбра истината и трябваше да предприеме действия. Спомни си лицето на Оливие, но по-лошото бе, че не можеше да изтрие от паметта си изражението на Габри.
После дойдоха съдебният процес, уликите, показанията на свидетелите.
Присъдата.
Арман сведе поглед към купчината писма на дивана. По едно за всеки ден от момента, в който бе произнесена присъдата на Оливие. Всичките бяха дружелюбни, във всичките се повтаряше онзи въпрос: Защо му е на Оливие да мести трупа?
— Продължаваш да говориш за онзи човек с прозвище. Отшелника. Кой е бил всъщност?
— Чешки имигрант на име Якоб. Само това знаем.
Емил се вгледа в приятеля си и кимна. Беше необичайно жертва на убийство да остане неидентифицирана, но пък се случваше. А в този случай убитият очевидно не е искал да бъде разпознат.
Преместиха се в трапезарията с голата каменна стена, отворения кухненски бокс и ароматите на печено агнешко и зеленчуци. След като се навечеряха, облякоха дебелите си връхни дрехи, сложиха каишка на Хенри и излязоха в режещия нощен студ. Под стъпалата им хрущеше твърд сняг. Смесиха се с тълпата, която се стичаше през голямата каменна арка на крепостната стена към „Плас Дювил“ и церемонията за откриването на Квебекския карнавал.
Насред празничната глъчка, докато цигуларите пиляха с лъкове струните на инструментите си, децата се пързаляха на кънки и фойерверките озаряваха небето над Стария град, Емил се обърна към Гамаш:
— Защо Оливие е преместил трупа, Арман?
Детективът събра всичките си сили, за да удържи под напора на гърмежите и експлозиите наоколо, избухващите светлини, тълпата от хора, блъсканицата и крясъците.
Видя как Жан Ги Бовоар пада прострелян в другия край на изоставената фабрика. Видя и въоръжените хора горе, които откриха стрелба по тях, макар че мястото се смяташе за почти незащитено.
Бе допуснал грешка. Ужасна, кошмарна грешка.
ГЛАВА ТРЕТА
На следващата сутрин, в събота, Гамаш изведе Хенри и двамата тръгнаха под нежно сипещия се сняг нагоре по улица „Сент Юрсюл“ за закуска в „Пти Коан Латен“. Докато чакаше омлета си с чаша café au lait на масичката, детективът четеше съботните вестници и поглеждаше към групичките посетители на Карнавала, които отиваха към заведенията за палачинки по улица „Сен Жан“. Беше му приятно, че е съпричастен с празненствата, без да е част от тях, седнал на топло в бистрото, разположено на странична уличка, с Хенри неотлъчно до него.
След като прочете Le Soleil и Le Devoir, сгъна вестниците и отново извади писмата от Трите бора. Представи си Габри — едър, солиден, някак величествен — как седи в бистрото, което вече управлява сам, облегнат на дългия полиран дървен тезгях, и пише. В двата края на просторния салон с открити греди под тавана са каменните камини. Огънят в тях е запален, бумти, изпълва пространството със светлина, топлина и гостоприемство.