Бовоар се огледа. Клара, Питър и Мирна седяха заедно със Стария Мъндин и Съпругата, а в прегръдките й бе заспалият Чарлс. На друга маса Марк и Доминик Жилбер отпиваха от своите халби бира, докато майката на Марк, Карол, се наслаждаваше на чаша бяло вино. Семейство Пара, Рор и Хана, също бяха там. Синът им Хавък обслужваше масите.
Рут бе седнала сама, а Габри работеше на бара.
Вратата се отвори и нахълта посетител. Отупа шапката си от снега и тропна няколко пъти с ботуши в пода. Беше Венсан Жилбер, светецът негодник, докторът, който се бе отнесъл толкова внимателно с Жан Ги, но бе така жесток с другите.
— Закъснях ли? — попита новодошлият.
— Закъснял? — отвърна Карол. — За какво?
— Ами, поканиха ме да дойда. А теб?
Всички се обърнаха към Бовоар, а после към Клара и Мирна. Жените бяха поканили Стария и Съпругата на по питие, а също и Рор и Хана Пара. Семейство Жилбер бяха дошли по покана на Бовоар, а Рут беше просто част от мебелировката.
— Patron. — Инспекторът кимна и Габри отиде да заключи входната врата и да залости страничните изходи към съседните магазини.
— Какво става тук? — попита Рор Пара, объркан, но не и разтревожен. Мъжът бе нисък, набит и мускулест и Бовоар се радваше, че не е разтревожен. Засега.
Всички се втренчиха в детектива.
По-рано Жан Ги си бе поговорил насаме с Габри и го бе помолил дискретно да подкани другите клиенти да си тръгнат, за да останат само определени хора. Отвън се сипеше сняг и в сиянието на светлините от къщите се виждаше как вятърът започва да го навява на преспи. Веселите коледни лампички, накичени по трите бора на селския площад, се поклащаха от поривите. По-късно гостите на заведението щяха да си тръгнат насред малка виелица.
Но вътре бе топло и уютно, а снегът и вихрушките, които се блъскаха в прозорците, само усилваха усещането за сигурност. В камините гореше огън и въпреки воя на вятъра, който се чуваше отвън, стабилната постройка бе непоклатима.
Подобно на селото и на неговите обитатели, сградата посрещаше онова, което я сполетяваше, но устояваше. А сега всички погледи бяха вперени в Бовоар.
Дали виждаше в очите им мъничко съжаление?
— Е, тъпако, за какво си ни събрал? — попита Рут.
Арман Гамаш седеше в библиотеката на Литературно-историческото дружество и се удивляваше как само преди седмица не знаеше почти нищо за това място и за хората тук, а сега имаше чувството, че ги познава добре.
Управителният съвет отново се бе събрал.
Начело на масата седеше напрегнатият и подозрителен Портър Уилсън, макар че не беше лидер по природа. Истинският лидер заемаше мястото до него и през целия им живот безшумно дърпаше конците и събираше парчетата от онова, което Портър бе захвърлил и счупил. Елизабет Макуъртър, наследница на корабостроителната империя „Макуъртър“, която отдавна бе залязла и оставила след себе си само външния блясък — сянка на някогашната слава.
Но Гамаш знаеше, че външният блясък има значение, особено за жена като Елизабет Макуъртър. Особено за англоезичната общност. Истината бе, че тези хора бяха едновременно по-слаби и по-силни, отколкото изглеждаха.
Английската общност определено бе малка и се смаляваше все повече, отмираше. Този факт убягваше на франкофонското мнозинство, което все още гледаше на англичаните — когато изобщо ги забелязваше — като на заплаха.
А и защо не? Много от англоезичните канадци все още се смятаха за хора, които имат или заслужават да имат власт. Предначертание, рождено право и съдба, която бяха наследили от генерал Улф, извоювал за тях това право преди двеста години в полето на фермера Авраам.
Бяха като белите в Южна Африка или в южните американски щати — знаеха, че нещата са се променили, дори приемаха промяната, но не можеха да се отърсят от дълбоко залегналото, скрито у тях убеждение, че трябва да продължават да заемат ръководни позиции.
На съвещанието бе и Уини, дребничката библиотекарка, която обичаше библиотеката, Елизабет и работата си сред вещи и идеи, отдавна изгубили своя смисъл.
Присъстваше и мистър Блейк, елегантно облечен с костюм и вратовръзка. Домът на добронамерения възрастен джентълмен се бе смалил — докато някога включваше целия град, а после се бе ограничил само до една къща, сега се помещаваше в очертанията на тази великолепна зала. Гамаш се запита какво ли би сторил човек, за да защити дома си?
Том Хенкок седеше мълчаливо и наблюдаваше. Млад, жизнен, мъдър, но като че ли не беше един от тях. А аутсайдер. Но това му даваше яснота, позволяваше му да види нещата, които се виждаха само от разстояние.