И накрая — Кен Хаслъм. Човекът, чийто глас бе или шепот, или крясък.
Нямаше средно положение за този мъж на крайностите, който или седеше тихичко на стола си, или с борба си проправяше път през замръзналата река.
Съпругата и дъщеря му бяха погребани в Квебек, но някои не го считаха за квебекчанин, сякаш трябваше да покрие още някакви високи изисквания.
Гамаш, Емил и членовете на съвета се бяха събрали в библиотеката, след като ковчегът бе изнесен и останалите си бяха тръгнали.
Детективът обходи с поглед присъстващите и накрая се спря на Портър Уилсън. Може би го чакаше да избухне, да настоява за информация с лека нотка на обвинение в несправедливост.
Но всички гледаха главния инспектор някак учтиво. Нещо се бе променило и Гамаш се досещаше какво.
Проклетият видеозапис. Бяха го гледали, а той — не. Още не. Знаеха нещо, което той самият не знаеше за себе си. Но инспекторът също можеше да ги изненада с нещо, което биха искали да научат.
Е, трябваше да почакат.
— Днес следобед тренирахте, ако не греша — заговори Гамаш преподобния.
— Прав сте — съгласи се младият пастор, изненадан от темата на разговора.
— Видях ви — обърна се главният инспектор към Кен Хаслъм.
Мъжът се усмихна и размърда устни, но детективът не разбра какво казва. Наоколо закимаха глави. Гамаш се обърна към присъстващите:
— Какво каза мистър Хаслъм току-що?
Някои от лицата се изчервиха. Инспекторът чакаше.
— Там е работата — заяви най-накрая, — че не чух нито дума, а смятам, че и вие не чухте. — Обърна се отново към почтения и изискан джентълмен: — Защо шепнете? Всъщност не знам дали това може да се брои даже за шепот.
Гамаш говореше спокойно, с уважение, в гласа му нямаше и помен от гняв или обвинение, само желание да разбере.
Хаслъм раздвижи устни и за пореден път от тях не излезе звук.
— Казва… — започна Том Хенкок, но главният инспектор вдигна ръка и го спря.
— Според мен е време мистър Хаслъм да заговори сам, не мислите ли? А вие може би сте единственият, който знае, че е способен.
Сега бе ред на преподобния да се изчерви. Погледна Гамаш, но замълча.
Детективът се наведе, приближи се до Хаслъм:
— Чух ви как командвате отбора в ледената река. Не се чуваше нито един от останалите екипи, нито един капитан. Само вие.
Кен Хаслъм доби уплашен вид. Отвори уста, но поклати глава, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Не мога — промълви едва. — Цял живот са ми казвали да мълча.
— Кой?
— Майка, татко, братята ми, учителите, всички. Дори жена ми, бог да я благослови, ме молеше да говоря по-тихо.
— Защо?
— Защото.
Последната дума бе произнесена ясно, твърде ясно. Не беше точно пронизителна, а по-скоро всеобхватна — изпълваше цялото пространство. Този глас се носеше, кънтеше и помиташе всичко пред себе си. Съществуването му обезсмисляше всички други гласове. Английски глас, който бе способен да заглуши останалите до един.
— Затова ли сте се научили да мълчите? — попита Гамаш.
— Ако исках да имам приятели — отвърна Хаслъм и думите му проехтяха оглушително. Да не би да имаше някаква особеност на небцето, черепната кутия или гласните струни, която така усилваше звуковите вълни? — Ако исках да съм част от общността, трябваше да се науча да не повишавам глас.
— Но това е означавало, че никога няма да можете да проговорите, да бъдете чут — възрази инспекторът.
— Вие какво бихте предпочели? — попита възрастният мъж, а мощният му глас превърна разумния въпрос в нападение. — Да говорите ясно, но да прогонвате хората, или да сте тих, за да имате компания?
При тези думи Арман Гамаш замълча и се загледа в угрижените лица, наредени край дългата маса. Осъзна, че не само Кен Хаслъм се е сблъсквал с този въпрос и е бил принуден да направи такъв избор.
Да запази тишина. С надеждата, че няма да обиди никого, че ще бъде приет.
Но какво ставаше с хората, които не говореха, не изразяваха гласно мислите си и задържаха всичко в себе си?
Гамаш знаеше. Всяка преглътната и потисната дума, мисъл или чувство продължаваше да кънти вътре в тях, докато ги изпразни от съдържание. А в отворилата се бездна те продължаваха да тъпчат своите думи и своята ярост.
— Може ли да ни обясните за ковчега в мазето? — наруши Елизабет мълчанието.
Молбата й изглеждаше разумна.
— Както знаете, дойдох тук, за да лекувам раните си. — Бовоар нямаше да им позволи да си мислят, че не знае какво знаят.
Неколцина от жителите на Трите бора сведоха очи, други се изчервиха, сякаш инспекторът току-що си бе събул панталоните, ала повечето продължиха да го гледат с интерес.