— Но имаше още една причина. Главен инспектор Гамаш ме помоли да подновя разследването на убийството на Отшелника.
Думите му предизвикаха раздвижване. Хората се спогледаха. Само Габри се изправи:
— Изпратил ви е? Повярвал е на писмата ми?
— Не разрешихте ли случая? — обади се Хана. — Достатъчно вреда причинихте.
— Главният инспектор не беше удовлетворен — обясни Бовоар. — Първо си мислех, че греши и се е подвел по писмата, които Габри му изпращаше всеки ден след арестуването на Оливие. В тях имаше един-единствен въпрос: Защо му е на Оливие да мести трупа?
Едрият мъж се обърна към Клара:
— Това беше моето питане.
— Всички те знаем за какво пипане си мислиш — обади се Рут.
Габри изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се пръсне от гордост. Останалите мълчаха мрачно.
— Колкото повече задълбавах в разследването, толкова по-вероятно ми се струваше Оливие да не е убил Отшелника. Но ако не е бил той, кой тогава?
Жан Ги стоеше прав и се подпираше с ръце на облегалката на едно от креслата. Още малко.
— Смятахме, че мотивът има връзка със съкровището. Изглеждаше очевидно. Но тогава защо убиецът го бе оставил недокоснато? Затова реших да опитам друг подход. Предположих, че скъпоценностите не са пряко свързани с убийството на Отшелника, ако не броим една ключова подробност — те са довели убиеца тук, в Трите бора.
Всички го гледаха напрегнато, дори Клара и Мирна. Не бе споделил с тях този свой извод. Беше твърде близо до залавянето на престъпника и не можеше да поеме такъв риск.
— Ако е криел онези вещи в колибата си, как е възможно те да са довели някого до Трите бора? — обади се Стария Мъндин от другия край на салона.
— Не са останали скрити — отвърна Бовоар. — Не всичките. Отшелника започнал да дава ценни антики на Оливие в замяна на хранителни продукти и на неговата компания, а Оливие виждал стойността им и ги продавал. Чрез eBay, но също и в антикварен магазин на улица „Нотр Дам“ в Монреал.
Инспекторът се обърна към семейство Жилбер:
— Разбрах, че сте пазарували от „Нотр Дам“.
— Улицата е дълга, инспекторе — отговори Доминик. — Има много магазини.
— Вярно е, но както с месарниците и пекарните, повечето хора харесват определени места, стават лоялни клиенти и избират да посещават един антикварен магазин. Прав ли съм?
Огледа се. Всички освен Габри бяха свели очи към пода.
— Е, няма от какво да се притеснявате. Сигурен съм, че ако покажа ваши снимки на собственика, той ще ви разпознае.
— Добре, ходили сме в Temps Perdu — призна Карол.
— Temps Perdu. Популярен магазин. По случайност точно там Оливие е продавал вещите на Отшелника.
Бовоар не беше изненадан. Вече бе разговарял с управителя на антиквариата за семейство Жилбер.
— Не знаехме, че е ходел там — каза Доминик със стегнато гърло и измъчен глас. — Продават хубави неща и имат много клиенти.
— Освен това — добави Марк — купихме къщата тук през последната година. Преди това не ни трябваха антики.
— Може да сте влизали само да разгледате. Много хора се разхождат по улица „Нотр Дам“ и само зяпат витрините.
Хана Пара се намеси:
— Но вие казахте, че Отшелника не е бил убит заради скъпоценностите. Тогава защо?
— Именно — потвърди Бовоар, — защо? Това беше въпросът. Когато оставих съкровището настрана, други неща придобиха по-голямо значение, и то конкретно две от тях: думата woo и повторението на името Шарлот. Имахме „Паяжината на Шарлот“, Шарлот Бронте, Кехлибарената стая е била създадена за принцеса на име София Шарлота, а съпругата и муза на собственика на цигулката също се е казвала Шарлота. Разбира се, възможно бе да виждаме и връзки, които не съществуват, но все пак си струваше да проверим.
— И какво открихте? — попита Съпругата.
— Убиеца — отговори Бовоар.
Арман Гамаш беше уморен. Искаше да се прибере вкъщи при Рен-Мари, но сега не бе моментът да проявява слабост и колебание. Беше толкова близо.
Разказал им бе за Шиники и за Джеймс Дъглас, за Патрик и О’Мара. Показал им бе и книгите, които, без да съзнават, са продали.
Включително навярно най-ценния том в Канада в наши дни.
Оригиналният екземпляр на хугенотска библия, принадлежала на Самюел дьо Шамплен.
Членовете на съвета бяха изпъшкали при тази новина, но никой не бе хвърлил вината върху другия. Очевидно започваха да се сплотяват отново и да загърбват различията си.