„Веднъж счупено, вече е по-здраво“ — бе казал полицай Моран и Арман Гамаш знаеше, че е прав. Знаеше, че наблюдава една пречупена общност, разбита на парчета от трудни времена и събития, станала жертва на темперамент, който сякаш не понасяше добре промяната.
Но сега тази общност отново се събираше и започваше да се лекува. Щеше да се възроди още по-силна, защото бе тежко пречупена. Както Кен Хаслъм бе пречупен от това, че години наред са му повтаряли да мълчи. Както Елизабет Макуъртър бе изтощена от поддържането на блестящата фасада в продължение на години. Както Портър Уилсън, Уини и мистър Блейк бяха с разбити сърца, тъй като цял живот наблюдаваха как пред очите им се стопяват семейства, приятели, сфери на влияние и институции.
Само младият Том Хенкок оставаше незасегнат. Поне засега.
— Значи Огюстен Рено е дошъл преди седмица и е поискал да разговаря с нас, защото му е било нужно разрешение да копае? — попита мистър Блейк.
— Мисля, че да. Убеден е бил, че в мазето ви ще намери Шамплен, погребан там от Джеймс Дъглас и отец Шиники.
— И е бил прав — обади се Портър, който сякаш бе изгубил цялата си напереност. — Какво ли ще стане с нас сега, когато всички разберат, че толкова години сме крили Шамплен?
— Не сме го крили — възрази Уини. — Дори не знаехме, че е там.
— Кажи го на жълтите вестници — рече Портър. — Даже да ни повярват, това си остава английска конспирация.
— Конспирация на двама души — включи се мистър Блейк — преди повече от сто години. Не е виновна цялата англоезична общност.
— Мислите ли, че ако Джеймс Дъглас се бе допитал до общността, тя щеше да възрази? — аргументира се Портър много по-логично, отколкото Гамаш бе очаквал от него. Едно бе сигурно, този човек познаваше своите хора. Същото можеше да се каже и за мистър Блейк, който разбираше, че в крайна сметка Портър е прав.
— Това е катастрофа — заяви Уини и никой не я опроверга. Освен Гамаш.
— Е, не съвсем. Ковчегът бе на Шамплен, но останките в него — не.
Сега вече го зяпнаха втрещено. На умиращите бе хвърлено въже, последна надежда.
Притихнаха. Накрая заговори Кен Хаслъм, гласът му изпълни помещението и избута всички в ъглите:
— Кой тогава е мъртвецът?
— Коя. Останките в ковчега принадлежат на жена.
— Жена? Какво търси жена в ковчега на Шамплен? — извика Хаслъм.
— Не знаем, но ще разберем.
До главния инспектор седеше Емил, който премести поглед от гръмогласния мъж към Елизабет Макуъртър. Изглеждаше тъжна и уплашена. Фасадата й се пропукваше. Емил й се усмихна леко. С окуражаващия поглед на човек, който знае какво е да си разбит на парчета.
— Веднъж счупено, вече е по-здраво — каза полицай Моран през смях. — Това е добре, защото непрекъснато изпускам нещо. Да знаете, че Сюзан също е доста непохватна. Ще трябва да увиваме децата си с онова фолио с мехурчета. Бебетата отскачат, ако паднат на пода, нали?
— Само веднъж — рече Гамаш и младежът отново се разсмя.
— Е, какво да се прави, май ще имаме силни деца.
— Несъмнено.
— Тръгнах от предположението, че убиецът е попаднал на някоя от безценните вещи на Отшелника в антикварния магазин — продължи Бовоар — и е проследил източника й до Трите бора.
Единствените шумове в бистрото бяха пращенето на цепениците в огъня и шепотът на снега по прозорците.
Камините хвърляха чудновати сенки по стените, но не изглеждаха заплашителни. Не и според Жан Ги, но инспекторът предполагаше, че поне един човек в салона започва да усеща как пространството около него се свива, смалява се и става клаустрофобично.
— Кой би могъл да е? Семейство Жилбер са купували много антики от същия магазин. Пара? Те пък са получили старинни вещи в наследство от семействата си в Чехия и са успели да ги изнесат след падането на Берлинската стена. Както сами признаха обаче, са продали повечето си ценности, за да купят новата си къща. Може би са ги занесли за продажба в Temps Perdu. А Стария Мъндин? Той се занимава с реставриране на антики. Не е ли логично да е бил привлечен от страхотните магазини на улица „Нотр Дам“?
Детективът продължи:
— Така трудно щях да стесня кръга на заподозрените, затова се обърнах към следващата улика. Woo. Оливие ни бе разказал, че Отшелника прошепвал тази дума, когато бил особено разтревожен. Тя го разстройвала. Но какво означава woo? Дали е име, прякор?
Инспекторът погледна към масата, където седеше семейство Жилбер. Като всички останали и те се взираха в него унесено, но и резервирано.
— Може ли woo да е било съкращение от име, което е било трудно за произнасяне от дете? Така се получават повечето прякори, нали? През детството. Когато бях у семейство Мъндин, чух как говори малкият Чарли. „Шо“ вместо шоколад. Децата правят така, когато се мъчат да изрекат сложна дума. Като Волошини. Во. Woo.