Клара се наведе към Мирна и прошепна:
— Точно от това се страхувах, когато разбрах, че моминското й име е Волошина.
Мирна вдигна вежди и се извърна заедно с всички останали, за да погледне Карол Жилбер.
Възрастната жена не помръдна, но Венсан Жилбер го направи вместо нея. Изправи се в цял ръст, а внушителната му осанка изпълни цялото пространство.
— Достатъчно с инсинуациите. Ако имате да казвате нещо, кажете го най-после.
— А вие, сър — обърна се към него Бовоар. — Великият доктор Жилбер. Голям човек, голям лечител… — Докато говореше, осъзна, че главният инспектор би постъпил другояче. Никога нямаше да намеси саркастични забележки, едва ли щеше да си изпусне нервите, както Жан Ги усещаше, че се случва в момента. Положи усилие да се отдръпне от ръба. — Една от големите мистерии в този случай остава защо убиецът не е откраднал съкровищата. Кой би могъл да устои? Дори и да не са били мотив за престъплението, просто са си стояли там. Кой не би си взел някоя дрънкулка? Оригинално издание на книга. Позлатен свещник…
— И какво е вашето блестящо заключение? — попита доктор Жилбер с презрителен тон.
— Заключението може да бъде само едно. Убиецът не се е нуждаел от тези вещи. Това може ли да се каже за Оливие? Не. Алчността му е пословична. Марк, вашият син? Същата работа. Алчен и дребнав. Би обрал колибата до шушка.
Виждаше как Марк Жилбер се бори със себе си, искаше му се да се защити, но явно осъзнаваше, че тези обиди всъщност снемат подозрението от него.
— Мъжете от семейство Пара — градинар и келнер? Определено не се къпят в пари. Дори една от вещите на Отшелника би променила чувствително живота им. Не, ако някой от тях бе убил Отшелника, щеше да открадне нещо. Същото важи и за Стария Мъндин. Доходът на един дърводелец може и да е достатъчен засега, но какво ще стане, когато Чарли порасне? Ще трябва да бъде осигурен. Семейство Мъндин биха си присвоили съкровището — ако не за себе си, то заради сина си.
Бовоар отново се обърна към Венсан Жилбер.
— Един човек обаче няма нужда от тези скъпоценности. Вие, сър. Вече сте богат. Освен това ми се струва, че не отдавате голямо значение на парите. Имате друга мотивация, друг господар. Парите не са вашата валута, не. Вие трупате комплименти. Уважение и възхищение. Запасявате се със сигурност, че сте по-добър от всички останали. Дори светец. Вашето его има нужда от захранване, а не банковата ви сметка. Вие сте единственият сред заподозрените, който не би докоснал съкровището, защото то не означава нищо за вас.
Ако доктор Жилбер бе способен да изтръгне живота на Бовоар само с поглед, младият инспектор щеше да се строполи мъртъв на място. Но вместо да умре, Жан Ги се усмихна и продължи да разказва, а тонът му изведнъж стана спокоен и благоразумен:
— Има и още една загадка. Кой е бил този Отшелник? В началото Оливие твърдеше, че човекът бил чех и се казвал Якоб, но наскоро призна, че ни е лъгал. Не знае нищо за убития, освен че не е бил чех. По-скоро канадец — англоезичен или франкофон. Говорел безупречен френски, но като че ли предпочитал да чете на английски.
Бовоар забеляза как Рор и Хана Пара се споглеждат с облекчение.
— Единствената следа, която оставаше, отново водеше към антиките в колибата. Не разбирам от такива неща, но специалистите твърдят, че предметите са удивителни. Явно човекът е имал усет за старинното. И не е събирал вещи оттук-оттам, от битпазари и гаражни разпродажби.
Жан Ги замълча. Виждал бе Гамаш да го прави многократно — леко затягаше примката около заподозрения, после я отпускаше, после пак затягаше. Но беше толкова изкусен, внимателен и деликатен, че престъпникът дори не осъзнаваше. Главният инспектор продължаваше уверено, без да се разколебава. Убиецът се ужасяваше, щом му просветне какво се случва. А началникът разчиташе точно на този ужас. Да изхаби нервите на човека, да го пречупи. Но за това се искаше много вътрешна сила и търпение.
Бовоар никога не бе предполагал колко е трудно да представи фактите по такъв начин, че убиецът в крайна сметка да разбере накъде отиват нещата. Не биваше да се издава твърде рано, за да няма шанс заподозреният да се измъкне, нито твърде късно — за да не е събрал достатъчно сили да отвърне на атаката.
Не, целта беше да обтегне нервите на убиеца до краен предел. След това да го накара да си помисли, че е вън от подозрение, че някой друг ще понесе вината. Да го остави да си поеме въздух и после да го изненада, когато е свалил гарда.