Да го прави отново и отново. Неумолимо.
Беше изтощително. Като да изтеглиш до брега огромна риба, и то толкова голяма, че да е способна да погълне цялата лодка.
Бовоар се подготви да нанесе следващия си удар. Този щеше да е последният, фаталният.
— Истината е, че скъпоценностите са изиграли своята роля. Те са били катализаторът. Но импулсът, който продиктувал това деяние, не е бил глад за изгубено съкровище, а за нещо друго, също изгубено. Нещо много по-лично и по-скъпоценно от всяко съкровище. Ставало въпрос не за загубата на семейни ценности, а на семейство. Прав ли съм?
В този момент инспекторът се обърна към убиеца.
Мъжът се изправи и всички в салона го изгледаха потресени.
— Той уби баща ми — заяви Стария Мъндин.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Съпругата се отблъсна от масата и зяпна невярващо.
— Старче? — прошепна.
Като че ли леденият вятър бе намерил начин да нахлуе в бистрото и да замрази всички на място. Дори Бовоар да бе обвинил камината в убийство, присъстващите нямаше да са толкова изненадани.
— О, боже, Старче — молеше се Съпругата. В очите й се прокрадна сянка на отчаяние, която бавно измести съмнението.
Младата жена бе зашеметена като здрав човек, на когото току-що са съобщили, че е болен от нелечим рак. Пред очите й бе краят на живота й — скромното битие в къщичка на село с дърводелец, който поправяше мебели и помагаше за отглеждането на малкия Чарли. Съпругата живееше с единствения мъж, с когото би искала да прекарва дните си — мъжа, когото обичаше.
А сега — край.
Стария се обърна към жена си и сина си. Мъндин бе невъзможно красив и дори тежкото обвинение не бе способно да хвърли сянка върху излъчването му.
— Той уби баща ми — повтори. — Дойдох в Трите бора, за да го издиря. Прав е — кимна към Бовоар, — работех в Temps Perdu, реставрирах мебели. Един ден пристигна много стар, ръчно изработен бастун. Уникат. Разпознах го веднага. Татко ми го бе показвал и ми бе обяснил как майсторът е вградил декоративните елементи в шарката на дървото. На пръв поглед бе просто обикновен бастун, но всъщност беше произведение на изкуството. Принадлежеше на баща ми и бе откраднат след смъртта му. Неговият убиец го бе откраднал.
— Разбрали сте от счетоводната книга на магазина кой е продал бастуна на Temps Perdu — предположи Бовоар. Беше само догадка, но инспекторът трябваше да прозвучи така, сякаш е сигурен, че е истина.
— Продавачът бе някой си Оливие Брюле от Трите бора. — Стария Мъндин си пое дълбоко въздух, като че ли се подготвяше да се гмурне. — Преместих се тук. Започнах да работя за Оливие, поправях и реставрирах мебелите му. Трябваше да съм около него и да го наблюдавам. Имах нужда от доказателство, че е убил баща ми.
— Оливие не би могъл да го стори — прекъсна го Габри тихо, но уверено. — Никога не би убил.
— Знам — отвърна младият мъж. — Колкото повече го опознавах, толкова повече се убеждавах в това. Беше алчен, малко лукав, но все пак добър човек. Не бе възможно да е убил баща ми. Но някой го бе направил. Някой даваше на Оливие вещите на баща ми. Години наред го следвах по петите, докато събираше старинни предмети. Посещаваше къщи, ферми и магазини. Купуваше антики от къде ли не. Но така и не го видях да взема отнякъде вещ, принадлежала на татко. Въпреки това се появяваха отнякъде, а Оливие ги продаваше.
Сигурно бе заради атмосферата — топлото и уютно бистро, бурята навън, виното, горещия шоколад и запаления огън в камините, — но всичко изглеждаше някак нереално. Сякаш приятелят им говореше за друг човек. Разказваше приказка. Легенда.
— През следващите години се запознах с Мишел и се влюбих — усмихна се Стария на съпругата си. Не просто Съпругата. А жената, която обичаше. Мишел. — Роди се Чарлс. Животът ми се изпълни със смисъл. Почти бях забравил защо дойдох в селото. Една съботна вечер обаче си седях в пикапа, след като бях взел мебелите за ремонтиране, и забелязах как Оливие заключва бистрото и тръгва. Но вместо да отиде у дома си, направи нещо странно. Насочи се към гората. Не го последвах. Толкова се изненадах. После много мислих за случката и следващата събота останах, за да го изчакам да затвори. Той обаче се прибра. Но следващата седмица пак тръгна към гората. Носеше торба.
— Продукти — обади се Габри. Никой друг не смееше да проговори. Осъзнаваха какво се е случило. Стария Мъндин седял в пикапа си. Търпеливо наблюдавал. Видял как Оливие изчезва сред дърветата. Тихо слязъл от колата си и тръгнал след него. И стигнал до горската колиба.