Край. В онзи миг Отшелника осъзнал, че чудовището, от което бягал, най-сетне го настигнало.
Така и било.
Стария изплувал от мрака между дърветата и се приближил към колибата, към възрастния човек. Отшелника отстъпил и отронил само една дума:
— Во — прошепнал. — Woo.
Младият мъж хванал сребърния свещник и замахнал. Веднъж. В този удар вложил детството си, мъката си, загубата. Влял тъгата на майка си и копнежа на сестра си. Натежалата менора смазала черепа на Отшелника. Мъжът рухнал, но в ръката си продължавал да стиска Во.
На Стария не му пукало. Никой не можел да открие трупа освен Оливие, а той едва ли щял да проговори. Харесвал собственика на бистрото, но знаел какъв човек е.
Алчен.
Навярно щял да вземе съкровищата и да остави трупа. Всички щели да продължат да живеят щастливо. Гората бавно щяла да погълне този човек, който вече се бил откъснал от света. Оливие щял да си получи скъпоценностите, а Стария — да си върне живота.
Дългът към баща му бил изплатен.
— Това бе първото нещо, което измайсторих — продължи Стария. — Издялках woo и го подарих на татко. След смъртта му сърце не ми даваше да погледна парчето дърво, затова го прибрах в една торбичка. Но онази нощ го извадих. За последен път.
Стария Мъндин се обърна към семейството си. Изчерпал бе цялата си енергия, блясъкът му гаснеше. Отпусна ръка върху гръбчето на спящия си син и проговори:
— Много съжалявам. Баща ми ме научи на всичко, даде ми всичко. Онзи човек го уби, избута го върху реката през пролетта.
Клара изкриви лице мъчително, докато си представяше тази ужасна смърт, пропукването на леда. Навярно по същия начин се пропукваше сега и земята под краката на Съпругата.
Жан Ги Бовоар отиде до вратата на бистрото и я отвори. Двама едри служители на Sûreté влязоха, съпроводени от снежен вихър.
— Оставете ни сами, ако обичате — помоли селяните и те бавно, като в унес, облякоха зимните си палта и тръгнаха. Клара и Питър закараха Съпругата и Чарлс до дома им, а инспектор Бовоар остана да довърши разпита на Стария Мъндин.
След час полицейските коли потеглиха, за да отведат Стария. Мишел бе готова да го придружи, след като мина през СПА хотела, за да остави Чарлс при единствения човек извън семейството, когото момченцето обичаше.
Негодника светец. Доктор Жилбер. Възрастният мъж нежно пое детето в прегръдките си и го държа до себе си в продължение на няколко часа. Далеч от леденостудения свят, който блъскаше по вратата.
— Греяно уиски?
Питър подаде чаша на Бовоар, който се бе отпуснал на меко и удобно кресло в дневната на художника. Габри седеше на дивана и изглеждаше замаян. Клара и Мирна с чаши горещи напитки в ръце бяха заели местата пред камината.
— Не разбирам обаче — поде Питър, след като приседна на страничната облегалка на дивана — откъде са се взели онези удивителни антики. Отшелника ги е откраднал и ги е замъкнал в гората, но как се е сдобил с тях бащата на Стария?
Жан Ги въздъхна. Беше изтощен. Предпочиташе физическата активност и всеки път се изненадваше колко изморителна може да бъде умствената дейност.
— Въпреки че Стария много е обичал татко си, не го е познавал достатъчно добре — обясни инспекторът. — Какво ли знаят децата? Според мен скоро ще стане ясно, че Мъндин често е пътувал до страните от Източния блок след падането на комунизма. Убедил много хора да му доверят семейните си ценности. Но вместо да ги съхранява или да плати на хората за тях, просто изчезнал и те никога повече не видели вещите си.
— Бащата на Стария ги е откраднал? — попита Клара.
Бовоар кимна.
— Убийството на Отшелника поначало е нямало нищо общо със съкровището — поясни. — Стария Мъндин не се е интересувал от него. Даже го е намразил. Затова го е оставил в колибата. Не му е трябвало съкровище. Искал е само едно — живота на Отшелника, затова го отнел.
Инспекторът се загледа в огъня и си спомни разпита на Стария в пустото бистро, където бе започнало всичко преди месеци. Изслушал бе разказа за трагичната смърт на Мъндин. В онзи ден сърцето на Стария било разбито. В пукнатината младият човек натъпкал яростта, болката и загубата си, но това сякаш не стигало. Един ден обаче добавил замисъл и сърцето му отново започнало да бие. С едничка цел.
Когато Оливие бил арестуван, Стария Мъндин се борел със съвестта си, но в крайна сметка решил, че това било съдба. Така ресторантьорът бил наказан за своята алчност, за това, че помагал на човек, за когото много добре знаел, че в най-добрия случай е крадец, а в най-лошия — нещо по-лошо.