Гамаш се усмихна.
— Тъкмо си напомнях, че този случай не е мой, инспекторе. Благодаря ви за любезната покана, но тук навън ми е добре.
Ланглоа хвърли поглед към служителя до себе си, хвана Гамаш за лакътя и го дръпна настрани, където другият мъж не можеше да чуе.
— Не ви попитах само от любезност. Не говоря английски много добре. Справям се, но само да чуете френския на главната библиотекарка. Поне ми се струва, че говори френски. Тя определено вярва, че го прави. Но не разбирам и дума от казаното. По време на целия разпит тя говореше на френски, а аз — на английски. Сигурно сме изглеждали като карикатури. А тя вероятно ме е взела за пълен идиот. През цялото време се хилех и кимах и май я попитах дали произхожда от низшата класа.
— Защо ще й задавате такъв въпрос?
— Нямах такова намерение. Исках да я попитам дали има достъп до мазето, но не ми се получи — усмихна се мъжът печално. — Мисля, че яснотата е много важна при разследването на убийство.
— Май имате право. Тя какво отговори на вашия въпрос?
— Доста се разстрои и каза, че нощта е ягода.
— О, боже.
Ланглоа въздъхна изнервено.
— Ще влезете ли? Зная, че говорите английски. Чувал съм ви на конференциите.
— Но откъде знаете, че и моят английски не е развален? Може би нощта е ягода.
— Имаме служители, които владеят езика по-добре от мен. Тъкмо щях да се обадя в участъка да ми пратят някого, но тогава ви видях. Помощта ви ще ни бъде от полза.
Гамаш се поколеба. Усети потреперването на ръката си, която за щастие бе скрита в дебела ръкавица.
— Благодаря ви за поканата. — Срещна изпълнения с очакване поглед на инспектора. — Но не мога.
Настана мълчание. Ланглоа далеч не беше разстроен и само кимна.
— Не биваше да ви моля. Извинете ме.
— Няма защо. Признателен съм ви, че ме попитахте. Merci.
Никой от тях не забелязваше, че ги наблюдават от прозореца на втория етаж. Прозорец, поставен преди един век на мястото на врата. Която водела до ешафод. На който се изпълнявали екзекуции.
Елизабет Макуъртър все още бе с шал, но палтото й бе останало в гардероба на долния етаж. Тя се взираше в двамата мъже. По-рано стоеше пред същия прозорец и гледаше през него, нетърпелива да обърне гръб на непривичната суматоха зад себе си. Търсеше утеха и покой в неизменната гледка, която се разкриваше пред очите й. Оттук можеше да наблюдава презвитерианската църква „Свети Андрю“, дома на свещеника, познатите полегати покриви на града. И снега, който кротко се ръсеше върху тези покриви, сякаш светът нямаше никакви грижи.
От този прозорец бе забелязала човека с кучето, който бе спрял недалеч от кордона, за да наблюдава. Знаеше, че е същият мъж, който през последната седмица бе посещавал ежедневно библиотеката и бе сядал тихо в читалнята с немската си овчарка. Четеше, понякога пишеше, друг път разпитваше Уини за издания, които никой не бе заемал от над сто години.
— Прави проучвания във връзка с битката на Авраамови поля — докладвала бе Уини един следобед, когато се бяха събрали на балкона над библиотеката. — Проявява особен интерес към кореспонденциите на Джеймс Кук и Луи-Антоан дьо Бугенвил.
— Защо? — бе прошепнал Портър.
— Откъде да знам? — отвърнала бе Уини. — Тези книги са толкова стари, че не вярвам някой някога да ги е описвал в каталога. Всъщност ги бяхме отбелязали за включване в следващата разпродажба, преди да я отменим.
Портър бе погледнал високия мълчалив мъж, седнал на кожения диван долу.
Елизабет бе почти сигурна, че колегата й не го бе разпознал. Убедена бе, че Уини също не знае кой е. Но самата тя знаеше.
Сега, докато наблюдаваше как инспекторът от местната полиция стиска ръката на мъжа и се отдалечава, Елизабет отново се загледа във високия човек с кучето и си спомни кога за последен път го бе видяла на улицата.
В онзи момент гледаше телевизия заедно с всичко останали в провинцията, дори с цялото население на Канада. По-късно бе научила, че предаването се е излъчвало и по Си Ен Ен по целия свят.
Появил се бе на екрана. В униформа, без брада, със синини по лицето. Офицерската му фуражка на Sûreté du Québec не успяваше да скрие грозния белег. Парадният му мундир навярно е топлел, но не достатъчно, за да го предпази от суровия ден. Вървял бе бавно, с леко накуцване, начело на дългата траурна процесия от мъже и жени в униформи. Почти безкраен кортеж от полицаи — от Квебек, от Канада, от САЩ, Англия и Франция. Начело бе техният командир. Мъжът, който ги бе повел, но не ги бе последвал докрай. В смъртта. Или поне не съвсем.