— Нищо — отговори Габри. Никога нямаше да признае какви мисли му минаваха през ума всеки път, щом телефонът иззвънеше, някой почукваше на вратата или пристигаше непознат автомобил.
Сведе поглед към масичката за кафе, където имаше чаши с напитки, чиния бисквити с парченца шоколад и лист плътна хартия — недописано писмо. Същото, което пишеше всеки ден и изпращаше по пощата заедно с анасонова луличка.
Защо му е на Оливие да мести трупа? — бе написал. И бе добавил: — Той не е убиецът. Щеше да изпрати писмото още следобед, а утре щеше да напише още едно до главен инспектор Гамаш.
Но в момента един мъж вървеше, почти пъплеше към бистрото под тежкия снеговалеж. Беше се отдалечил едва на двайсетина метра от колата си, а по шапката и шала му, върху слабите му рамене, вече се бе натрупал сняг. Оливие имаше слаби рамене.
Снежният човек стигна до бистрото и отвори вратата. Външният свят нахлу вътре и хората се извърнаха за миг, за да видят кой влиза, но веднага се върнаха към храната и разговорите си, към живота си. Мъжът бавно се разбули. Свали шала, после ботушите, а след това си изтръска палтото. Снегът се посипа по дървения под, където се разтопи. Новодошлият обу чифт чехли, които взе от коша до вратата.
Сърцето на Габри биеше лудо. Зад него Мирна и Клара все още обсъждаха дали за още няколко хиляди си струва да се настанят в кралските апартаменти — най-престижните каюти на „Куин Мери 2“.
Знаеше, че няма как да е Оливие. Не бе възможно. Но все пак може би всичките онези писма бяха убедили Гамаш да го освободи. Може би се беше случило нещо в последния момент подобно на късните резервации за екскурзии — закъсняло бягство, което вместо да отведе Оливие надалеч, го бе върнало обратно у дома.
Пристъпи напред. Вече не се сдържаше.
— Габри? — погледна го Питър въпросително и се изправи.
Едрият мъж прекоси наполовина бистрото.
Новодошлият бе свалил шапката си и сега се обърна с лице към салона. Постепенно всички го разпознаха и разговорите утихнаха.
Не беше Оливие. Бе един от мъжете, които го бяха отвели, арестували, пратили в затвора по обвинение в убийство.
Инспектор Жан Ги Бовоар огледа помещението и се усмихна плахо.
Когато главният инспектор му се обади сутринта, Жан Ги си беше у дома, в мазето, и ковеше етажерка за книги. Майстореше я за съпругата си Инид, която за разлика от него обичаше да чете. Жена му беше горе и пееше. Не много силно и не много добре. Чуваше я как събира чиниите от масата след закуска.
— Как си там долу, наред ли е всичко? — провикна се Инид.
Искаше му се да й отвърне, че не е. Беше му скучно и тъпо. Мразеше дърводелската работа, мразеше и проклетите кръстословици, които тя му пробутваше. Мразеше книгите, които бе натрупала до дивана, мразеше възглавниците и одеялата, с които го преследваше, сякаш се грижеше за инвалид. Мразеше, че й бе задължен. Мразеше я, задето толкова го обичаше.
— Всичко е наред — извика в отговор.
— Ако имаш нужда от нещо, само кажи.
— Добре.
Бовоар се приближи до работната маса, подпря се на тезгяха и си пое въздух. Бе направил упражненията си за днес, бе ходил на физиотерапия. Не бе изпълнявал програмата си достатъчно дисциплинирано, докато лекарят не му бе припомнил, че колкото по-сериозно се отнася към нея, толкова по-скоро ще се отърве от задушаващите грижи на Инид.
Докторът не го бе казал с тези думи, разбира се, но това бе чул Бовоар и то му бе достатъчно, за да го мотивира. Сутрин, обед и вечер правеше упражнения, за да възстанови силите си. Не прекаляваше. Усещаше, когато е прекалил. Но понякога му се струваше, че си заслужава. Бе готов по-скоро да умре в опити да се спаси, отколкото да остане в този капан.
— Бисквитка? — пропя жена му.
— Кажи, Сладкишче? — отвърна Бовоар. Това беше малката им закачка. Чу смеха на Инид и се замисли дали ще боли много, ако отреже ръката си с ножовката. Но не дясната, с която държеше пистолета, тя можеше да му потрябва по-късно.