— Извинете за безпокойството — заяви мъжът и прекрачи прага. Бе свалил палтото си. Облечен бе с жилетка от камилска вълна, риза, вратовръзка и тъмносин ежедневен панталон от рипсено кадифе. Немската му овчарка Хенри бе до него.
Портър гледаше втренчено. Уини отстъпи, като слезе по стъпалата. Елизабет се изправи и се приближи.
— Все пак дойдохте — усмихна се тя и протегна ръка. Гамаш я хвана в едрата си длан и я задържа.
— Какво искате да кажете? — попита Портър озадачено. — Не разбирам.
— Помолих го да дойде и да наблюдава как тече разследването. Това е главен инспектор Гамаш. — Елизабет изчака реакцията на колегата си. — От Sûreté du Québec.
— Знам кой е — излъга Портър. — Знаех от самото начало.
— Главен инспектор Гамаш, позволете да ви представя председателя на нашия управителен съвет — рече Елизабет, — Портър Уилсън.
Мъжете си стиснаха ръцете.
— Знаете ли, нямаме нужда от помощ. Ще се справим и сами — заяви Портър.
— Зная, просто исках да се уверя. Бяхте така добри да ме допуснете във вашата библиотека, затова реших да предложа своите професионални умения в замяна.
— Но ние дори не сме под вашата юрисдикция — изръмжа председателят и обърна гръб на главния инспектор. — Сепаратистите ще се възползват с удоволствие от случилото се. Откъде да знаем дали не сте един от тях?
Елизабет Макуъртър щеше да потъне в земята от срам.
— За бога, Портър, човекът е дошъл да помогне. Аз го поканих.
— Ще обсъдим това по-късно.
— Не всички сепаратисти ви желаят злото, мосю — заяви Гамаш с дружелюбен, но твърд тон. — И все пак сте прав, тук нямам правомощия. Впечатлен съм, че го знаете.
На Елизабет й стана някак забавно, докато наблюдаваше как колегата й започва да омеква.
— Явно следите политиката — добави детективът.
Портър кимна и се отпусна още малко. Ако продължаваше така, не след дълго щеше да се сгуши в скута на Гамаш, помисли си Елизабет.
— Юрисдикцията на Sûreté не покрива градовете — продължи инспекторът. — Смъртта на мосю Рено се разследва от местния отдел „Убийства“ към полицията на град Квебек. Познавам се с инспектор Ланглоа и той бе така любезен да ме помоли да се включа. След като си помислих — хвърли поглед към Елизабет, — реших да огледам.
Главният инспектор отново се обърна към Портър.
— Разбира се, с ваше разрешение, сър.
Портър Уилсън почти примираше от наслада. Уини и Елизабет се спогледаха. Само ако знаеха, че е толкова лесно. Но изведнъж лицето на председателя отново помръкна, след като той осъзна реалността.
Това едва ли бе подобрение. Преди не ги занимаваше никой от полицията, а сега в сградата вече имаше хора от два полицейски участъка.
Да не говорим за трупа.
— Дали може да оставя Хенри при вас и да сляза в мазето?
— Разбира се — отвърна Уини и пое каишката.
Инспекторът даде на библиотекарката няколко лакомства за кучето, потупа го, заръча му да бъде послушно и тръгна. Когато затвори вратата след себе си, дочу как Портър казва: „Не ми харесва тая работа!“, при това достатъчно високо, за да го чуе Гамаш. Е, и на него не му харесваше.
В коридора го чакаше униформен полицай и заедно тръгнаха през лабиринта от коридори и стълбища. Гамаш трябваше да признае, че напълно се изгуби, а полицаят, който го съпровождаше, навярно също не бе много наясно къде отиват. Върху покритите с балатум подове бяха струпани кашони, пълни с книги и документи, спираловидни стълбища водеха към мръсни сервизни помещения и изоставени кабинети. Стигнаха до две огромни дървени врати и когато ги отвориха, попаднаха в грандиозна бална зала с два пъти по-висок таван от останалите стаи. От нея се влизаше в също толкова величествена зала, която й бе като близначка. И двете пустееха, ако не се брояха подвижните стълби и вездесъщите кашони с книги. Детективът отвори един от кашоните. Още томове с кожени подвързии. Знаеше, че ако вземе някоя от книгите, напълно и окончателно щеше да се изгуби, затова ги остави и последва вече изнервения полицай към поредния коридор.
— Никога не съм виждал подобно нещо — обади се служителят на реда. — Толкова прекрасни зали, а всичките са изоставени и запуснати. Струва ми се нередно. Какво правят тези хора с такава величествена сграда? Не е ли по-хубаво да се използва за нещо смислено?
— Какво например?
— Не знам. Но сигурно ще се намери някой, който да я използва по-добре.
— Някой вече я използва.