— Елате с мен.
Дребната и фина Карол Жилбер навлече дебелото си палто и броят на извънземните се увеличи. Заобиколиха хотела и нагазиха през огромните меки преспи сняг. Недалеч инспектор Бовоар видя ски бегачи, които пресичаха полето по маркирани пътеки. След минути щяха да са на закрито, щяха да седнат край огъня с поруменели бузи и измръзнали носове, да пият чай с ром или горещ шоколад и да разтриват вкочанените си стъпала, за да възстановят кръвообращението.
Щом бяха отседнали в СПА хотела, навярно бяха богати. Щеше да им е топло и удобно.
А самият той щеше да се отправи дълбоко в гората в надпревара със залязващото слънце, към колибата, където бе извършено убийство, а сега я обитаваше един негодник.
— Рор! — провикна се Карол Жилбер и ниският набит мъж в бараката се изправи. Косата и очите му бяха почти черни, а фигурата — здрава и мускулеста.
— Мадам Жилбер — поздрави той и кимна на възрастната жена. Не угоднически, а с уважение. Инспектор Бовоар осъзна, че тази жена винаги ще получава уважително отношение, защото самата тя се отнасяше така към околните. Както и сега с този обикновен горски работник.
— Помните инспектор Бовоар, нали?
За един неловък момент Рор Пара се поколеба, но след малко протегна ръка. Жан Ги не бе изненадан. Заедно с останалите от екипа на отдел „Убийства“ бяха вгорчили живота на този човек. Той, съпругата му Хана и синът им Хавък бяха сред основните заподозрени в разследването на убийството на Отшелника.
Инспекторът погледна някогашния заподозрян. Мъж, който познаваше гората и бе започнал да разчиства пътеката към колибата на самотния старец. Беше чех. Убитият също се оказа чех. По онова време синът на Рор, Хавък, работеше за Оливие, така че можеше да го е проследил някоя нощ през гората, да е намерил колибата и съкровищата в нея.
Почти бе сигурно, че Отшелника е натрупал скъпоценностите си, като е крадял от хора от бившите комунистически държави в Източна Европа, когато режимът се е разпаднал. Когато те отчаяно са търсели начин да избягат, да емигрират на Запад.
Бяха поверили семейните си ценности, пазени и кътани поколения наред по време на комунизма, на човек, който не заслужаваше доверието им. На Отшелника, преди да стане отшелник. Тогава той бе имал план. Да открадне съкровищата им. Но бе отнел много повече от старинни предмети и произведения на изкуството. Бе отнел надеждата и вярата на тези хора.
Дали си бе присвоил и нещо, което е принадлежало на Рор и Хана Пара? Дали го бяха открили?
Дали го бяха убили?
Карол Жилбер си тръгна и мъжете останаха сами в бараката.
— Защо ще ходите в колибата?
Нямаше и капка дипломатичност в този човек тухла.
— Просто от любопитство. Проблем ли е за вас?
Изгледаха се продължително и настойчиво.
— Защо сте дошли, да създавате неприятности ли?
— Дошъл съм да си почина. Отивам на приятна разходка из гората, нищо повече. Ако не побързате, ще стане твърде късно.
А може би именно такава бе целта на Пара, помисли си Бовоар, докато слагаше каска върху плетената си шапка. Яхна машината и запали двигателите. Нарочно ли се бавеше Pop? С надеждата, че инспекторът ще се загуби в гората след падането на нощта?
Не, едва ли имаше чак такива сложни планове, прецени Жан Ги. Този мъж бе от типа хора, които удряха враговете си по главата. От такъв удар бе починал и Отшелника.
Бовоар махна с ръка и потегли, като усети вибрациите на мощната машина под себе си. Беше се качвал много пъти на моторни шейни, откакто бе започнал работа в отдел „Убийства“ преди десетина години. Обожаваше това превозно средство. Ревът на двигателите, мощта, свободата. Усещането за освежаващ вятър и сняг в лицето. Благодарение на костюма му беше удобно и топло, даже почти горещо. Усещаше как започва да се поти.
Стисна кормилото и се наклони настрани. Тежката машина се подчини на движението му. Но имаше нещо различно.
Нещо не беше наред.
Не с машината, а с него. Почувства позната болка в корема.
Но защо? Нали просто седеше върху моторната шейна, не извършваше някаква физически натоварваща дейност.
Продължи да се движи по тясната пътека и навлизаше все по-дълбоко в гъсталака. Без листа по дърветата гората изглеждаше студена и гола. Сенките бяха резки и дълги също като болката, която вече пронизваше стомаха му, продължаваше настрани и се спускаше надолу към слабините.
Бовоар си пое дълбоко въздух, но болката се влошаваше.