Накрая бе принуден да спре.
Преви се надве, притиснал длан към корема си, а с другата си ръка хвана кормилото едва и превключи моторната шейна на свободна скорост. Клюмна и отпусна глава върху ръката си. Опита се да се съсредоточи върху вибрациите, върху този успокояващ, дълбок, предсказуем, цивилизован шум. Но целият му свят се бе свил до едно-единствено усещане.
Болка.
Мъчителна, но позната. Болка, с която си мислеше, че се е разделил завинаги, но тя отново го бе намерила в смрачаващата се зимна гора.
Затвори очи и се фокусира върху дишането си. Слушаше го, чувстваше го. Продължително и спокойно издишване. Продължително и спокойно вдишване.
Колко голяма бе грешката му? До падането на мрака оставаше час, може би малко повече. Дали някой щеше да вдигне тревога? Дали щяха да забележат липсата му? Дали Рор Пара щеше просто да се прибере у дома? Дали Карол Жилбер щеше да заключи вратата на хотела и да хвърли още една цепеница в камината?
Тогава усети допира на ръка до лицето си и рязко вдигна глава. Но ръката го удържа. Не насилствено, а уверено. Бовоар отвори клепачи и погледна в яркосините очи срещу себе си.
— Не мърдайте, стойте мирно.
Мъжът бе стар. С повехнало лице, но пронизващи очи. Премести бързо голата си длан, която досега бе държал на лицето на Жан Ги, надолу към шала, под яката и полото, и с пръсти напипа пулса му.
— Шшшт — прошепна. Бовоар се подчини.
Знаеше кой е този човек. Венсан Жилбер. Доктор Жилбер.
Негодникът.
Но Гамаш, Мирна, Стария Мъндин и много други твърдяха, че е светец.
Жан Ги не бе забелязал нищо подобно. Беше му се сторил пълен негодник, докато разследваха убийството на Отшелника.
— Елате с мен.
Жилбер се пресегна над тялото на Бовоар и угаси двигателите на моторната шейна, сетне прокара дългата си ръка около раменете му и внимателно му помогна да се изправи. Мъжете бавно тръгнаха по пътеката, като от време на време Жан Ги спираше да си поеме въздух. Повърна веднъж. Докторът свали шала си, избърса лицето на инспектора и почака. Почака още. Стоеше в сняг и студ и чакаше Бовоар да си възвърне способността да върви. И така, предпазливо, мълчаливо, двамата потъваха все по-дълбоко в гората, докато следователят се подпираше на високия възрастен негодник.
Затворил очи, Жан Ги се бе съсредоточил върху преместването на единия си натежал крак пред другия. Чувстваше болката, която се разливаше по цялото му тяло, но долавяше и целувките на снежинките върху лицето си и се опита да мисли само за тях. Внезапно усещанията му се промениха. Снегът вече не докосваше бузите и челото му. Чу трополене на стъпки върху дървена повърхност.
Бяха в колибата. Почти се разплака от изтощение и облекчение.
На влизане отвори очи и сякаш на милиони километри, в дъното на стаичката, зърна огромно легло. Върху него имаше топла завивка и меки възглавници.
Бовоар желаеше само едно — да прекоси стаята, която бе много по-голяма, отколкото я помнеше, и да се стовари в леглото в далечния й край.
— Почти стигнахме — прошепна докторът.
Жан Ги се вторачи в леглото и се опита с мисълта си да го приближи към себе си, докато с Жилбер се тътреха по дървения под. И накрая, най-накрая, стигнаха.
Възрастният мъж му помогна да седне, но Бовоар се преви и клюмна към възглавницата. Лекарят го задържа изправен и го съблече.
Чак когато свали дрехите му, остави Жан Ги бавно и уморено да отпусне глава на възглавницата. Зави го с меките бархетни чаршафи и чак накрая дръпна пухкавата завивка върху му.
Инспекторът постепенно се унесе, докато вдъхваше сладкия мирис на пушека от кленово дърво, който се носеше от огнището, и аромата на домашно приготвена супа. Усещаше как го обгръща топлина, а през прозореца се виждаше как навън се трупа сняг и се спуска тъмнина.
Събуди се няколко часа по-късно и бавно дойде на себе си. Тялото го наболяваше отстрани, сякаш някой го бе ритал много силно, но гаденето бе преминало. В леглото му бе пъхната грейка за затопляне и той осъзна, че е прегърнал бутилката от каучук и се е свил на топка върху нея.
Сънливо и мързеливо продължи да се излежава в кревата, докато предметите в стаята постепенно придобиха ясни очертания.
Венсан Жилбер седеше на голям люлеещ се стол пред камината. Четеше книга, опънал обутите си в пантофи крака върху табуретка, а на масичката до него имаше чаша червено вино.
Колибата изглеждаше позната, но и различна.
Стените все така бяха от дървесни дънери, прозорците и огнището бяха същите като преди. Върху дъските на пода бяха метнати килими, но не фините, ръчно тъкани ориенталски черги на Отшелника. Новите постилки също бяха правени на ръка, но създаваха много повече домашен уют.