Крачеха по пустите улици на Стария Квебек, нагоре по „Сен Станислас“, към Литературно-историческото дружество, където спряха за миг. Преди двайсет и четири часа тялото на Огюстен Рено бе лежало скрито в подземието. Жертва на убийство. Ако извършителят не бе прекъснал телефонния кабел, докато бе копал плиткия гроб, подът на мазето не след дълго щеше да бъде залят с цимент, а Огюстен Рено — да се присъедини към безбройните скелети, погребани под и около Квебек. Неотдавна археолозите дори бяха открили човешки кости, зазидани в каменните стени, които ограждаха града. Телата на американски войници, взети в плен при нападение през 1803 година. Властите бързо излязоха с изявление, че войниците са били мъртви, когато са ги вградили в стените, но Гамаш и досега го гризеше съмнение. Защо му е на някого да зазижда трупове в стена, освен за да изпълни жестоко наказание? Или да прикрие убийство? Тъй като Квебек бе изграден върху кости и ирония, атакуващите американски войници се бяха превърнали в част от защитата на града.
Огюстен Рено почти бе последвал примера на нападателите да се превърне в постоянна част от Квебек, застинал в бетонен ковчег под Литературно-историческото дружество като носещ стълб на многоуважаваната англоезична институция. Животът на Рено бе изпълнен с твърде много ирония. Веднъж бе повикал телевизионни екипи да снимат на живо негови разкопки, но вместо да открие останките на Шамплен, бе попаднал в мазето на китайски ресторант. Тъй като самият Шамплен бе прекарал голяма част от живота си в търсене на Китай, тази случка бе истинска ирония на съдбата. Друг път Рено бе отворил запечатан ковчег, отново уверен, че вътре ще намери Шамплен, но съдържанието се бе оказало под налягане и бе изригнало в атмосферата с мисионерски плам. Прахът на йезуита, погребан вътре, бе запратен към небесата и безсмъртието. Едва ли към онова безсмъртие, за което божият човек се е молил и е жадувал. Свещеникът се бе върнал обратно на земята под формата на дъждовни капки, за да се влее в хранителната верига и да стане част от майчиното мляко на индианките, които се бе опитал да унищожи.
Самият Рено се бе спасил на косъм от подобна съдба, тъй като броени часове след смъртта си е щял да се слее с основите на Литературно-историческото дружество.
Арман Гамаш се бе надявал, че след първоначалните разпити задължението му към Елизабет Макуъртър и останалите от ЛИД ще приключи. Но вече знаеше, че няма как. Рено бе поискал среща с управителния съвет, съветът бе отказал, а случката не бе записана в протокола от заседанието. Когато се разчуеше, щяха да си платят прескъпо. Цялата англоезична общност щеше да плати висока цена.
„Не, не мога — мислеше си Гамаш, докато с Хенри бавно минаваха през портите. — Не мога да ги изоставя сега.“
Снегът почти бе спрял и температурите падаха. Нямаше движение, не се чуваше нито звук, освен скърцащите стъпки на инспектора по снега.
Беше три и двайсет сутринта.
Всяка нощ детективът се будеше горе-долу по това време. Отначало се опитваше да заспи отново, лежеше в леглото и се насилваше. Но сега, седмици по-късно, бе решил, че това е положението. Вместо да се бори с безсънието, ставаше тихо, вземаше Хенри и заедно излизаха на разходка — отначало из квартала в Монреал, а сега тук, в град Квебек.
Гамаш знаеше, че за да преживее всеки следващ ден, трябва да си даде време и спокойствие да бъде насаме с мислите си през нощта.
Имаше нужда от време, за да остане насаме с гласа в главата си.
— Баща ми ме научи да свиря на цигулка — бе обяснил полицай Пол Моран в отговор на въпроса, който Гамаш му бе задал. — Бях на четири. Имаме някъде видеоклип, заснет тогава. Баща ми и дядо ми свирят на цигулка зад мен, а отпред съм аз, обут в огромни торбести къси панталони, които приличат на пелени. — Младежът се засмя. — Имах мъничка цигулка. Баба беше на пианото, а сестра ми се преструваше на диригент. Сега вече е омъжена и чака бебе.
Гамаш сви наляво и тръгна през притъмнелия карнавален площад в началото на Авраамови поля. Двама охранители го проследиха с поглед, но не се приближиха. Твърде студено бе за пререкания. С Хенри следваха криволичещата пешеходна алея покрай атракциони, които щяха да гъмжат от развълнувани деца и премръзнали родители само няколко часа по-късно. Постепенно павилионите, шатрите и въртележките се стопиха зад тях и мъжът и кучето закрачиха през рехава гора към печално известното поле и паметника, издигнат там, където британският генерал Улф бе загинал на 13 септември 1759 година.
Гамаш загреба шепа сняг и с длани оформи топка. Хенри незабавно пусна тенис топката и заподскача наоколо. Детективът вдигна ръка и се усмихна на кучето си, а то веднага приклекна. Напрегна мускули. Зачака.