Но дълбоко в душата си вече знаеше.
Един полицай бе ранен. Втори — изчезнал.
Пол Моран бе изпратен в участъка в Сент Агат само ден по-рано, за да замести отсъстващ служител за седмица. Моран бе изчезналият полицай.
Поне беше жив.
— Не исках да стрелям по него, но той ме стресна. Спря зад камиона ми. — Мъжът очевидно губеше самообладание.
Гамаш се насили да говори бавно и да запази тона си спокоен.
— Ранен ли е полицай Моран?
— Не. Не знаех какво да направя. Затова го взех с мен.
— Трябва да го пуснете веднага. И да се предадете.
— Да не сте луд? — Последната дума бе писък. — Да се предам? Ще ме убиете. А ако не го направите, ще прекарам остатъка от живота си в панделата. Няма начин.
На вратата се появи секретарката и му даде знак да продължава разговора.
— Разбирам. Искате да ви се размине, нали така?
— Да — отвърна неуверено мъжът, изненадан от отговора на Гамаш. — Може ли?
— Ами, нека обсъдим въпроса. Кажете ми какво се случи.
— Бях спрял край пътя. Камионът ми се беше развалил. Спукана гума. Тъкмо я смених и зад мен спря полицейска кола.
— Защо това ви е притеснило? — продължи инспекторът с дружелюбен тон и забеляза как уплахата и паниката от другата страна на линията започнаха да утихват. Впери поглед в секретарката си, която пък гледаше към голямото общо помещение, където изведнъж закипя яростна дейност.
Все още не бяха засекли източника на обаждането.
— Няма значение. Уплаших се и толкова.
— Разбирам — отвърна Гамаш. И наистина разбираше. В селските райони на провинция Квебек се отглеждаха две основни култури: клен за сироп и марихуана. Едва ли въпросният камион е бил натоварен със сироп. — Продължавайте.
— Пистолетът ми беше на предната седалка и си представих какво ще се случи. Ченгето щеше да види оръжието и да ме арестува. Щяхте да разберете… какво карам с камиона.
Гамаш обърна внимание, че този човек току-що бе прострелял и навярно убил служител на Sûreté, бе отвлякъл друг и все пак главното му притеснение бе да укрие факта, че работи в плантация за марихуана или самият той е собственик на такава. Но тази нужда да се скрие, да бъде потаен, сякаш бе инстинктивна. Бе готов да лъже. Залогът бе стотици хиляди долари.
Залогът бе свободата.
За човек от провинцията перспективата да прекара години зад решетките навярно бе равносилна на убийство.
— Какво стана?
Още ли не бяха проследили обаждането? Немислимо бе да отнема толкова време.
— Не исках — извиси се гласът на мъжа почти до писък. Сега звучеше умолително. — Беше грешка. Но тогава се случи онова и видях, че има още един, затова насочих пистолета към него. Вече не знаех какво да правя. Не можех просто да го застрелям, без да ми мигне окото. Но не можех и да го пусна да си върви. Затова го доведох тук.
— Нали разбирате, че трябва да го освободите — настоя главният инспектор. — Просто го развържете и го оставете там, където сте. Качете се на камиона и тръгнете, изчезнете. Само не наранявайте Пол Моран.
Смътно, някъде в периферията на съзнанието си, Гамаш се запита защо мъжът, взел полицай за заложник, не се интересува от състоянието на другия служител на реда, когото е прострелял. Звучеше разстроен, но така и не попита. „Може би не иска да знае“ — каза си главният инспектор. Явно си имаше работа с човек, на когото му бе най-удобно да се крие от истината.
Настъпи мълчание и инспекторът за момент си помисли, че мъжът ще изпълни молбата му. Само ако успееше да отведе полицай Моран на сигурно място, щяха да намерят този човек. Не се и съмняваше в това.
Но Арман Гамаш вече бе допуснал първата си грешка.
Бовоар отново се унесе и в съня си затвори слушалката на телефона, качи се в колата с шефа си и потеглиха спешно към Сент Агат. Откриха мястото, където онзи държеше Моран като заложник, и спасиха колегата си. Невредим. Никой не пострада, никой не загина.
Така ставаше в сънищата на Бовоар. Винаги сънуваше това.
Арман Гамаш взе топката и я запокити надалеч. Знаеше, че Хенри с удоволствие и готовност ще я гони по цял ден и цяла нощ, в което и самият детектив намираше нещо успокоително. Просто, повтарящо се действие.
Снегът хрущеше под обувките на инспектора, дъхът му излизаше на облачета в режещия нощен въздух. Виждаше Хенри някъде напред, чуваше как вятърът леко поклаща голите клони на дърветата и те тракат като пръсти на скелети. А в главата му младежкият глас не спираше да говори.
Пол Моран му разказваше за първия си урок по плуване в ледената река Ямаска и как някакви хулигани му отмъкнали банския. Слушаше за онова лято, когато семейството му отишло да гледа китовете в Тадусак, и колко много обичал Моран риболова, кога починала баба му, каква нова квартира си харесали със Сюзан в Гранби и с какви цветове щели да боядисат стените. Слушаше баналните подробности от живота на младия полицай.