Докато се хранеха, Гамаш разказа на Емил как е минал денят му, а наставникът му го прекъсваше с кратки въпроси.
Накрая Комо се отпусна на стола си. Бе приключил със закуската, но му се бе отворил апетит за друго.
— Е, как мислиш, Арман? Англоезичните крият ли нещо? Защо ще търсят помощта ти, ако не са уплашени?
— Съвсем прав си, уплашени са, но не защото истината може да излезе наяве. Според мен се боят какви изводи може да си направят хората.
— И има защо да се боят — отвърна Емил. — Какво е търсел Рено там?
Това беше важният въпрос. Почти толкова важен, колкото кой бе убиецът, помисли си Гамаш. Защо Рено бе отишъл в Литературно-историческото дружество?
— Емил? — Гамаш се приведе и обгърна с големи длани чашата си. — Ти си член на дружеството „Шамплен“. Знаеш много повече от мен по темата. Възможно ли е Рено да е намерил следа? Има ли вероятност Шамплен наистина да е погребан там?
— Ела в бар „Сен Лоран“ за обяд — рече Комо и се изправи. — Имам среща с хора, които могат по-добре да отговорят на въпросите ти.
Гамаш остави Хенри вкъщи. Рядко го правеше, но отиваше на място, където кучетата не са добре дошли, макар да си мислеше, че трябва да ги допускат. Кучета, котки, хамстери, коне, бурундуци. Птици.
Въпреки това намери само хора, когато влезе в презвитерианската църква „Свети Андрю“ по време на неделната служба, и то доста хора. Пейките бързо се запълваха. Гамаш разпозна неколцина репортери, а останалите посетители навярно повече се вълнуваха от клюките, отколкото от божието слово. Подозираше, че мнозинството от днешното паство никога досега не бе стъпвало в църквата, а може би дори не знаеше за съществуването й. Бяха я открили след намирането на трупа.
Англоезнчният Квебек бе излязъл на парад.
Пейките бяха подредени в полукръг с лице към амвона. Гамаш успя да си намери място в края на един от редовете, близо до страничната стена на църквата. Поседя тихо няколко минути, докато се дивеше на обкръжаващата го красота.
Църквата сякаш бе изпълнена със светлина. Лъчите нахлуваха през ярките пъстроцветни стъклописи на прозорците. Стените бяха измазани и боядисани в кремаво, но детективът не можеше да откъсне поглед от тавана. Свежият лазурносин купол се издигаше над елегантен полукръгъл балкон.
Още нещо направи впечатление на главния инспектор. Никъде не се виждаше разпятие.
— Прекрасно е, нали?
Гамаш се извърна и забеляза, че Елизабет Макуъртър се е настанила безшумно до него.
— Наистина — прошепна в отговор. — Отдавна ли съществува тази църква?
— От двеста и петдесет години. Наскоро отпразнувахме юбилея й. Разбира се, голямата англиканска църква е „Света Троица“. Повечето англоезични квебекчани ходят в нея, но и ние се справяме някак си.
— Свързана ли е с Литературно-историческото дружество? Сградите са разположени в непосредствена близост.
— Няма формална връзка. Свещеникът е член на нашия управителен съвет, но това е просто съвпадение. Англиканският архиепископ беше в съвета, само че преди няколко години се премести да живее другаде, затова решихме да поканим презвитерианския пастор да се присъедини към нас.
— Винаги ли се събират толкова много хора? — Гамаш кимна към посетителите, които вече се тълпяха прави зад заетите пейки.
Елизабет поклати глава и се усмихна.
— Обикновено можем да се излегнем на пейките и да подремнем. Случвало се е наистина да го правим понякога.
— Днес може да се съберат доста средства.
— Добре би било. Църквата има нужда от нов покрив. Но се опасявам, че тези хора са дошли само да позяпат. Видяхте ли статията в Le Journalist тази сутрин?
Гамаш знаеше, че това е местният парцал. Поклати глава.
— Четох само Le Soleil. Защо? Какво пишеше там?
— Нищо особено, но се намекваше, че англичаните сме убили Рено, за да потулим мрачната си тайна.
— И каква е тя?
— Че Шамплен е погребан под сградата на ЛИД, разбира се.
— А така ли е?
Стори му се, че Елизабет Макуъртър се сепна от въпроса. Но органът засвири, събралите се хора се изправиха и възрастната дама не отговори. Макар че детективът се досещаше какво би казала.
„Разбира се, че не е.“
Запя „Господ на всички надежди“ от сборника с църковни химни, като в това време наблюдаваше миряните. Повечето изглеждаха объркани и дори не се опитваха да пеят, други движеха устни, но Гамаш би се изненадал, ако от тях излизаше звук. По негови сметки едва дузина извисяваха глас и се включваха в песнопението.