На амвона се качи млад мъж и службата започна.
Инспекторът устреми поглед към свещеника. Томас Хенкок. Изглеждаше на около двайсет и пет. Косата му бе тъмноруса, лицето — хубаво, макар да не излъчваше класическата красота на правилните черти, а по-скоро хубостта, която вървеше ръка за ръка с крепкото здраве. Жизненост. Гамаш бе забелязал, че е невъзможно човек да е жизнен и да не е привлекателен. Помисли си, че младият свещеник някак му напомня за Мат Деймън. Интелигентен и чаровен.
Помолиха се за Огюстен Рено.
Тогава Томас Хенкок направи нещо, което Гамаш не бе предполагал, че е възможно. Макар да призна, че Рено е бил убит само на метри от църквата, проповедникът не се спря ненужно дълго на този факт, нито прекали с размишленията над това как се проявява божията воля.
Вместо това преподобният с дълго синьо расо и детинско лице заговори за страстта и целеустремлението. За очевидната любов на Рено към живота. Свърза я с бог. Представи я като огромен дар от бога.
Остатъкът от проповедта бе посветена на радостта.
Гамаш си каза, че това е доста рискована стратегия. Пейките преливаха от франкофони, любопитни да разберат повече за тази субкултура, която бе изникнала насред града им. Англоезичните. Повечето квебекчани навярно дори не подозираха за съществуването им, камо ли да предполагат, че са се устроили така стабилно и удобно.
Англоезичните бяха куриоз и повечето посетители в църквата бяха дошли да ги зяпат и да ги съдят. Сред тях имаше и известен брой репортери, извадили бележниците си, готови да запишат и отразят официалната реакция на англоезичната общност. С избора да се концентрират върху радостта, а не върху скръбта, църквата и англоезичните рискуваха да бъдат възприети като безсърдечни хора, които омаловажават трагедията на отнетия живот. Все пак човекът бе убит на един хвърлей оттук.
И все пак, вместо да се съобрази с тълпата, вместо да промърмори някакво извинение, подплатено с подходящи, но изтъркани цитати от Библията, този свещеник говореше за радостта.
Арман Гамаш не знаеше как ще изглежда проповедта, описана в утрешното издание на Le Journalist, но се възхищаваше на проповедника, задето бе избрал да не угажда на множеството. Всъщност им даваше една различна, по-положителна гледна точка. Инспекторът си каза, че ако в неговата църква се говореше повече за радостта и по-малко за греховете и вината, може би щеше да се изкуши да се върне там.
Проповедта приключи с химн, събиране на пожертвования и мълчалива молитва, по време на която полицай Моран разказваше на Гамаш за покойната си баба. Старицата пушела непрекъснато и вечно имала цигара в устата.
— Дясното й око все примигваше заради дима — обясняваше младият полицай. — А цигарата просто догаряше до филтъра. Баба никога не изтръскваше пепелта. Стоеше си като дълго сиво стълбче. Можехме да я гледаме с часове. Сестра ми казваше, че е отвратителна, но на мен някак си ми харесваше. Освен това пиеше. Способна бе да яде и да пие, без дори да вади цигарата от устата си.
Изглежда това го впечатляваше.
— Веднъж, както приготвяше закуска, цялото стълбче пепел се посипа в кашата. Но баба продължи да бърка. Един господ знае колко пепел и всякакви такива гадости сме изяли.
— Заради пушенето ли почина? — попита инспекторът.
— Не. Задави се с брюкселско зеле.
В настаналото мълчание Гамаш не можа да се сдържи и се засмя тихо.
Елизабет го погледна.
— За радостта ли си мислите? — прошепна.
— В известен смисъл — отвърна детективът и почувства толкова силно стягане в гърдите, че почти му секна дъхът.
След края на службата миряните бяха поканени на кафе и сладки в църковната зала, но детективът предпочете да остане на мястото си. След като стисна ръката на всеки желаещ, преподобният Хенкок забеляза едрия мъж, който седеше на една от пейките, и се приближи към него.
— Мога ли да помогна с нещо?
Очите му бяха сини, погледът му излъчваше мекота. Отблизо Гамаш видя, че свещеникът е по-възрастен, отколкото изглежда. По-скоро на около трийсет и пет, отколкото на двайсет и пет.
— Не бих искал да ви откъсвам от вашето паство, преподобни, но се питах дали може да поговорим по някое време днес?
— Защо не сега? — предложи свещеникът и седна. — И, моля, не ме наричайте „преподобни“. „Том“ е достатъчно.
— Боя се, че не мога.
Хенкок го огледа внимателно:
— Тогава ми казвайте „Ваше светейшество“.
Гамаш се взря в сериозното изражение на младия мъж и не можа да сдържи усмивката си.
— Може би ще ви наричам Том.
Хенкок се засмя: