— Почакайте, тук засичам нещо — обади се жената с устройството.
Археологът въздъхна, но всички се скупчиха в тъмния ъгъл. Копачът премести ярките индустриални прожектори.
Инспектор Ланглоа усети как сърцето му се разтуптява. Огледа се — хората около него също изглеждаха изпълнени с надежда и очакване. Дори Шевре.
Макар да осъзнаваше, че няма как Шамплен да е погребан тук, Шевре все пак си позволяваше да храни надежда. Ланглоа си помисли, че подобно на инспекторите, които разследват убийства, археолозите не спират да копаят, защото някак вярват, че няма да е напразно. Може би щяха да изровят нещо важно, скрито още малко по-дълбоко под повърхността.
Копачът опря лопатата в твърдата земя, размърда я и започна бавно да я вдълбава, сантиметър по сантиметър, за да не наруши целостта на онова, което бе отдолу.
След миг чуха тъп удар и леко изстъргване. Бяха се натъкнали на нещо.
Главният археолог на Квебек отново се наведе. Извади инструментите си, много по-фини от останалите, и внимателно, с голямо старание почисти прахта. Отдолу лъсна кутия.
Отвори я и освети вътрешността й с фенерче.
Репи. Все пак една от тях приличаше на министър-председателя.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Арман Гамаш крачеше енергично по хлъзгавия тротоар към парка, известен като „Плас д’Арм“. Леденият вятър свистеше в лицето му. В дълбокия сняг пътечки от стъпки се кръстосваха из преспите. В горния край на парка чакаха файтони, впрегнати с коне — популярните calèches, готови да возят туристи из Стария град. Зад инспектора остана редица от живописни каменни къщички, превърнати в ресторанти. Отдясно се издигаше величествената англиканска катедрала „Света Троица“. Гамаш знаеше от опит, че е там, но не извърна лице да я погледне. Като всички други минувачи и той бе склонил глава, за да се предпази от вятъра, и само от време на време вдигаше поглед, за да не се блъсне в някой човек или стълб. Очите му се насълзяваха, а сълзите замръзваха. Всички околни изглеждаха като него — със зачервени пламнали лица. Като стопове на автомобили.
Когато детективът стъпи върху лед, скрит под наскоро навалял сняг, за миг изгуби равновесие, но успя да се изправи навреме, извърна гръб към вятъра и поспря, за да си поеме въздух. На върха на хълма, отвъд парка и файтоните, се издигаше най-сниманата канадска сграда.
Хотел „Шато Фронтенак“.
Беше огромен и внушителен, с множество кулички, сякаш изникнал от самата скала. Носеше името на първия губернатор на Квебек — Фронтенак, а архитектурата му бе вдъхновена от средновековните замъци. Изглеждаше едновременно великолепен и заплашителен.
Както вървеше към шатото, Гамаш мина покрай грамадната статуя насред малкия парк. Monument de la Foi. Паметник на Вярата. Да, Квебек бе изграден върху вяра. И кожи. Но бащите на града бяха предпочели да издигнат паметник на мъчениците, а не на бобрите.
Малко по-нататък, в замъка, го чакаха топлина, чаша вино, френска лучена супа с хрупкава филийка франзела, запечена със сирене, и Емил. Но главният инспектор спря на крачки от уютния подслон и се загледа. Не в шатото, не в готическата статуя на Вярата, а в един друг паметник вляво, който бе много по-голям.
С него бе увековечен мъж, който гледаше отвисоко към града, основан от него преди четиристотин години.
Самюел дьо Шамплен.
Снел шапката си, той бе застинал, пристъпил дръзко напред с единия крак, сякаш искаше да отиде при тях, да бъде част от този град, който съществуваше само благодарение на него. В подножието на статуята бе разположена по-малка скулптурна група. От нея се открояваше ангел с тръба, който тръбеше в прослава на основателя. Макар да не бе запален националист, Гамаш бе обзет от удивление и преклонение пред непоколебимостта и куража на човека, постигнал онова, в което много хора преди него се бяха провалили.
Не само да дойде по тези брегове, за да събира боброви кожи, риба и дървен материал, а да остане и да заживее тук. Да постави началото на колония, на общност. Един Нов свят. Дом.
Гамаш продължи да се взира, докато лицето му изтръпна от студа и вече не чувстваше пръстите си дори под топлите ръкавици. Но не отместваше очи от бащата на Квебек и се питаше: „Къде си? Къде са те погребали? Защо не знаем?“
Емил се изправи и му помаха да се приближи към една от масите край прозореца.
Двамата мъже, които бяха с Комо, също станаха.
— Господин главен инспектор — поздравиха те и се представиха.
— Рене Далер. — Високият мъж със закръглена фигура стисна ръката на Гамаш.
— Жан Амел — каза по-ниският и слаб господин.