— Потърсете отец Себастиен.
Жан Ги Бовоар чакаше.
Не обичаше да чака. Първо си даде вид, че не му пука, после се държеше така, сякаш има цялото време на света. След около двайсет секунди на лицето му се изписа раздразнение. Това му се получаваше по-добре и продължи до появата на Оливие Брюле петнайсет минути по-късно.
Бовоар не беше виждал Оливие от няколко месеца. Понякога затворът променяше хората. Всъщност винаги ги променяше, но на някои повече им личеше на външен вид. Имаше дори такива, при които се забелязваше подобрение. Вдигаха тежести, натрупваха мускули, за пръв път от години имаха строг режим с много физическа активност и три хранения на ден. Дори може да се каже, че процъфтяваха благодарение на режима и реда, макар че рядко си го признаваха. Доста от тези хора никога не бяха водили подреден, дисциплиниран живот и се бяха отклонили от курса си.
Но тук, в затвора, курсът бе ясен.
Бовоар все пак знаеше, че повечето лишени от свобода вехнеха зад решетките.
Оливие се появи на вратата, облечен със синя затворническа униформа. Наближаваше четиридесет и беше със средно телосложение. Светлата му коса бе подстригана много по-късо от преди, но затова пък не му личеше, че е започнал да оплешивява. Изглеждаше блед, но в добро здраве. Инспекторът почувства отвращение, каквото винаги изпитваше в присъствието на убийци. Защото дълбоко в сърцето си вярваше, че Оливие е такъв.
„Не — напомни си рязко, — трябва да мисля за него като за невинен. Или поне да не мисля, че е виновен.“
Но колкото и да се мъчеше, виждаше пред себе си един осъден.
— Инспекторе — поздрави Оливие, но остана в другия край на стаята за посетители, сякаш не знаеше какво да прави.
— Оливие — усмихна се Бовоар, макар че, ако се съдеше по изражението на затворника, бе успял да докара само озъбване. — Моля, наричайте ме Жан Ги. Тук съм като частно лице.
— Просто идвате да ме видите? — усъмни се светлокосият мъж и зае мястото от другата страна на масата. — Как е главният инспектор?
— В Квебек е за Карнавала. Навярно всеки момент ще се наложи да го измъкна оттам.
Оливие се засмя.
— Тук имаме много хора, дошли от Карнавала. Явно алибито „Напих се с Карибу“ не е чак толкова ефективно.
— Ще предупредя началника.
И двамата се засмяха малко по-продължително, отколкото трябваше, а след това настъпи неловко мълчание. Жан Ги се чудеше какво да каже.
Светлокосият мъж се взираше в него и чакаше.
— Не бях съвсем искрен преди малко — започна Бовоар. Никога досега не бе правил подобно нещо и се чувстваше все едно навлиза в непознат пущинак. И понеже трябваше да го направи заради Оливие, го намрази още повече. — Както знаете, съм в отпуск, така че не идвам по официални дела, но все пак…
Оливие чакаше търпеливо. Удаваше му се повече, отколкото на Жан Ги. След известно време затворникът мълчаливо повдигна вежди, сякаш за да подкани събеседника си да продължи.
— Началникът ме помоли да преразгледам някои подробности от делото. Не искам да възлагате големи надежди… — Но забеляза, че е твърде късно за това уточнение. Светлокосият мъж се усмихваше. Като че ли отново бе изпълнен с живот. — Наистина, Оливие, не очаквайте да излезе нещо от това.
— Защо?
— Защото все още вярвам, че вие сте извършителят.
Това му затвори устата, за радост на Бовоар. Все пак около Оливие продължаваше да витае някаква остатъчна надежда. Дали не беше твърде жестоко? Жан Ги се надяваше, че е. Инспекторът се облегна на металната маса.
— Слушайте, имам само няколко въпроса. Просто шефът ме помоли да проверя някои неща, за да сме абсолютно сигурни. Това е.
— Вие явно вярвате, че съм виновен, но той не е убеден, нали? — заяви Оливие тържествуващо.
— Не е съвсем сигурен, но иска да бъде. Иска да се увери, че не е допуснал… че не сме допуснали грешка. Вижте какво, ако кажете на някого, на когото и да е, за това, смятайте въпроса за приключен. Ясно?
Погледът на Бовоар беше недвусмислен.
— Ясно.
— Говоря сериозно, Оливие. Особено на Габри. Не бива да му казвате нищо.
Светлокосият мъж се поколеба.
— Ако споделите с него, той ще каже и на другите. Няма да се сдържи. Най-малкото настроението му ще се промени и хората ще забележат. Щом ще ги разпитвам и ще се ровя в случая, трябва да е дискретно. Ако някой друг е убил Отшелника, не искам да разбере защо съм в селото, защото така ще бъде нащрек.
Оливие вникна в думите на инспектора и кимна:
— Обещавам.
— Bon. Трябва да ми разкажете пак какво се случи онази нощ. Искам истината.