— Внимавайте, Оливие. Трябва ми истината.
— Вече нямам причини да лъжа.
За всеки логично мислещ човек това може и да бе така, но Оливие беше демонстрирал толкова нелогично поведение, че Бовоар се чудеше дали има още с какво да го изненада.
— Отшелника е издълбал закодираното име Шарлот от долната страна на една от статуетките, които е резбовал — отбеляза инспекторът. Спомни си дървените фигурки: дълбоко смущаващи произведения, на които бяха изобразени хора, побягнали от някакъв ужас. На три от творбите си мъжът бе гравирал думи в код.
Шарлот. Емили. А на последната? Тя изобразяваше Оливие, седнал на стол и заслушан. В нея бе издълбал една кратка изобличаваща дума.
Woo.
— A woo? — попита Жан Ги. — Какво означава?
— Не знам.
— Е, означавало е нещо — сопна се Бовоар. — Издълбал го е на дърворезбата с вашия образ.
— Не съм аз. Не прилича на мен.
— Това е дърворезба, не снимка. Вие сте, много добре знаете. Защо отдолу е написал woo?
Но кратката дума не беше само на статуетката. Появила се бе в паяжина и върху парче дърво, оцапано с кръвта на Отшелника, което се бе търколило под леглото. В едно тъмно ъгълче. Парче червен кедър, което според лабораторните анализи е било издялано преди много години.
— Ще попитам още веднъж, Оливие, какво е значението на woo?
— Не знам — повтори светлокосият мъж изнервено, но бързо си пое въздух и се взе в ръце. — Вижте, вече ви казах. Понякога произнасяше думата, но почти шепнешком. Първо си мислех, че е просто въздишка. Звучеше като въздишка. След време осъзнах, че казва woo. Казваше го, когато беше уплашен.
Бовоар гледаше събеседника си втренчено.
— Това не ми е достатъчно.
Оливие поклати глава.
— Нямам какво повече да разкажа. Това е всичко, което знам. Бих говорил още и още, ако имаше за какво. Честно. За него думата имаше значение, но никога не ми е обяснявал какво, а и аз не съм го питал.
— Защо?
— Не ми се струваше важно.
— За него очевидно е било важно.
— Да, но не и за мен. Щях да се поинтересувам, ако смятах, че така ще ми даде още от съкровищата си, но случаят не беше такъв.
Тук Бовоар чу самата истина. Унизителната срамна истина. Едва доловимо се размърда на стола си и сякаш движението му помогна да смени и гледната си точка.
Може би, може би този човек наистина говореше честно. Най-сетне.
— Посещавали сте го години наред, но в последно време нещо се е променило. Какво?
— Марк Жилбер купи старото имение „Хадли“ и реши да отвори там СПА хотел. На всичкото отгоре жена му Доминик реши, че иска коне, и накара Рор Пара да разчисти пътеките за езда. Една от тях стигаше точно до колибата на Отшелника. Рано или късно Пара щеше да я намери и всички щяха да разберат за Отшелника и за неговите съкровища.
— Какво направихте тогава?
— Какво можех да направя? С години се мъчех да склоня Отшелника да ми даде предмета в платнената торбичка. Той ми го обещаваше, дразнеше ме с него. Исках го. Бях си го заслужил.
В тона на Оливие се бе прокраднала мрънкаща нотка и се бе настанила удобно. Нотка, която не се проявяваше често пред хората и предпочиташе да стои скрита.
— Разкажете ми пак за онова, което беше в торбичката.
— Знаете какво е, виждали сте го — отвърна светлокосият мъж, сетне си пое дълбоко въздух и се окопити. — Отшелника държеше всичките си вещи на видни места, всички антики и красиви ценности. Но онзи едничък предмет къташе. В торбичката.
— Искахте да ви го даде.
— А вие не бихте ли го поискали?
Бовоар се замисли. Вярно беше. Такава бе човешката природа — винаги да желаем най-силно онова, което ни е забранено.
Отшелника бе дразнил Оливие, но не бе преценил правилно с какъв човек си има работа. Бе подценил алчността му.
— Затова сте го убили и сте му го откраднали.
Такова беше обвинението на прокуратурата. Според тях Оливие бе убил побъркания старец заради съкровището му, заради онзи предмет, който бе крил в торбичката и който полицията бе намерила в бистрото заедно с оръжието на убийството.
— Не! — Мъжът внезапно се наклони напред, сякаш искаше да удари Бовоар. — Признавам, че се върнах, за да го взема, но когато стигнах там, Отшелника вече беше мъртъв.
— Какво видяхте? — попита веднага инспекторът. Надяваше се, че като изстреля въпроса толкова скоростно, ще подмами събеседника си да признае истината.
— Вратата на къщурката беше отворена. Видях го проснат на пода. Имаше кръв. Помислих си, че си е ударил главата, но когато се приближих, установих, че е мъртъв. До ръката му лежеше парче дърво, което никога не бях виждал. Взех го.