— Защо? — Думата прозвуча рязко в стаята.
— Защото исках да го разгледам.
— Какво да разгледате?
— Какво представлява.
— Защо?
— Можеше да е важно.
— Важно? Обяснете.
Сега Бовоар се приведе, почти легна върху металната маса. Оливие не се отдръпна. Мъжете стояха лице в лице и почти си крещяха.
— Можеше да има някаква стойност.
— Обяснете!
— Добре де, можеше да е някоя от дърворезбите му! — почти изпищя затворникът, сетне се отблъсна назад и се отпусна на стола си. — Ето. Това е. Помислих си, че може да е негова дърворезба, която мога да продам.
Това не бе излязло наяве в съда. Оливие бе признал, че взел издяланото дърво, но го пуснал, когато видял, че е изцапано с кръв.
— Защо го захвърлихте?
— Защото беше безполезен боклук. Изглеждаше като направено от хлапе. Чак по-късно забелязах кръвта.
— Защо преместихте трупа?
Този въпрос не даваше мира на Гамаш. Тъкмо заради него Бовоар отново разследваше случая. Ако Оливие бе убил стареца, защо му беше хрумнало да качва тялото в ръчна количка и да го бута през гората? И да го изхвърли в преддверието на новия СПА хотел?
— Защото исках да прекарам Марк Жилбер. Не буквално.
— На мен ми изглежда съвсем буквално — отбеляза инспекторът.
— Исках да съсипя претенциозния му хотел. Кой би платил цяло състояние, за да отседне на място, където наскоро е било извършено убийство?
Бовоар се облегна и впери настойчив поглед в Оливие.
— Главният инспектор ви вярва.
Светлокосият мъж затвори очи и въздъхна.
Жан Ги вдигна ръка.
— Смята, че сте постъпили така, за да злепоставите Жилбер. Но е имало вероятност в същото време да прекратите и разчистването на пътеките за езда. А ако Пара не отвори пътеките, никой е нямало да се натъкне на колибата.
— Всичко това е вярно. Но ако бях убил Отшелника, защо да показвам на всички, че е извършено убийство?
— Защото пътеките са били разчистени почти докрай. Колибата и убийството са щели да бъдат разкрити до няколко дни. Единствената ви надежда е била да спрете разчистването. Да предотвратите откриването на колибата.
— Като оставя мъртвеца на видно място? Тогава нямаше да има нищо за криене.
— Освен съкровищата.
Двамата стояха втренчени един в друг.
Жан Ги Бовоар седеше в колата си и размишляваше върху разпита. Не бе научил нищо ново от него, но Гамаш го бе посъветвал този път да повярва на Оливие, да приеме думите му на доверие.
Младият инспектор не можеше да се принуди. Можеше да се престори, да си даде вид. Но дори да се самоубеди, че Оливие говори истината, щеше да лъже сам себе си.
Потегли от паркинга и се насочи към улица „Нотр Дам“ и магазина Temps Perdu. „Изгубеното време“. Идеално. „Точно това и ще бъде“ — мислеше си Бовоар, докато караше в рехавия трафик по монреалските улици в неделния следобед. Пропиляно време.
Както шофираше, си припомни подробности от случая. Намериха само отпечатъци от пръстите на Оливие в колибата. Никой друг дори не подозираше за съществуването на Отшелника.
Отшелника. Така го наричаше Оливие. Винаги.
Паркира от другата страна на улицата, откъдето трябваше да пресече, за да стигне до антикварния магазин. Все още бе там. Стоеше редом с останалите антиквариати по продължението на „Нотр Дам“. Някои бяха по-елитни, други — просто вехтошарници.
Temps Perdu изглеждаше по-скоро елитен.
Бовоар посегна към дръжката на автомобилната врата, но се спря за миг и се загледа в пространството, докато мислено минаваше през разпита. Търсеше дума, една-единствена кратка дума. Прегледа и записките си.
Не я намери. Затвори бележника, слезе от колата, пресече улицата и влезе в магазина. Имаше само една витрина — отпред. Докато си проправяше път навътре, минаваше покрай борови и дъбови мебели, олющени и напукани картини по стените, украшения, синьо-бели чинии, вази и стойки за чадъри. Ставаше все по-тъмно. Сякаш навлизаше в добре обзаведена пещера.
— С какво мога да ви помогна?
В дъното, на масивно бюро, седеше възрастен мъж. Носеше очила и надничаше над тях с изпитателен поглед. Бовоар познаваше този поглед, обикновено самият той гледаше така.
Мъжете се преценяваха. Инспекторът виждаше слаб, елегантно и комфортно облечен човек. Също като стоките си и той изглеждаше стар и изтънчен, с лек дъх на лак.
Антикварят виждаше мъж на около трийсет и пет — четиридесет години. Блед, може би малко напрегнат. Не изглеждаше да е тръгнал на спокойна неделна разходка из антикварния квартал. Едва ли беше купувач.