Вероятно имаше нужда от нещо. Може би от тоалетна.
— Този магазин… — започна Бовоар. Не искаше да звучи като следовател, но внезапно осъзна, че не знае как да говори по друг начин. Беше като татуировка. Незаличимо. Усмихна се и смекчи тона си. — Имам приятел, който идваше тук понякога, но преди много години. Десет или повече. Все още се казвате Temps Perdu, но собствеността сменила ли се е междувременно?
— Не, нищо не се е променило.
Жан Ги вярваше, че наистина е така.
— Тогава пак ли сте били тук?
— Винаги съм тук. Магазинът е мой. — Възрастният мъж се изправи и подаде ръка: — Фредерик Грение.
— Жан Ги Бовоар. Може да си спомняте моя приятел. Продал ви е няколко вещи.
— Така ли? Какви?
Инспекторът забеляза, че човекът не пита за името на Оливие, а само какво е продал. Така ли гледаха собствениците на магазини на останалите хора? Онзи с чамовата маса? Онази с полилея? Защо не? И той мислеше по подобен начин за заподозрените. Жената с ножа. Стрелецът с пушката.
— Май ми разказа, че ви е продал портрет. Миниатюра.
Бовоар наблюдаваше внимателно антикваря. Антикварят го наблюдаваше внимателно.
— Може би. Казвате, че е било преди десет години. Доста време. Защо питате?
В друг случай детективът щеше да размаха служебната си карта от отдел „Убийства“ на Sûreté, но сега не беше официално на работа. А и нямаше готов отговор.
— Приятелят ми почина наскоро и неговата вдовица се чудеше дали сте го продали. Ако не сте, готова е да го изкупи обратно. Стара семейна реликва е. Приятелят ми е продал миниатюрата, когато е имал нужда от пари, но те вече не са проблем.
Жан Ги беше доста доволен от себе си, макар че не бе напълно изненадан. Живееше постоянно покрай лъжи, бе чувал хиляди. Защо да не е и той добър лъжец?
Антикварят го изгледа продължително и кимна.
— Случват се такива неща. Бихте ли описали миниатюрата?
— Европейска. Фина изработка. Разбрах, че сте платили хиляда и петстотин долара за нея.
Мосю Грение се усмихна.
— Да, сега си спомних. Много пари, но си заслужаваше. Рядко плащам толкова за дребна вещ. Самото изящество. Мисля, че беше полска. За съжаление, я продадох. Приятелят ви идваше и след това, носеше други неща, ако правилно си спомням. Резбован бастун, който трябваше да се реставрира. Беше леко напукан тук-там. Дадох го на реставратора, с когото работя, и след това го продадох. Купиха го бързо. Такива неща се търсят. Съжалявам. Сега се сещам. Млад, с руса коса. Казвате, че съпругата му иска да си върне вещите?
Бовоар кимна.
Човекът се намръщи.
— Това навярно е било изненада за партньора му. Доколкото си спомням, мъжът беше гей.
— Да. Опитвах се да бъда дискретен. Всъщност аз съм партньорът му.
— Съжалявам за загубата ви. Но поне сте имали възможност да се омъжите.
Антикварят посочи сватбената халка на Жан Ги.
Време беше да си върви.
Няколко минути по-късно инспекторът вече шофираше по моста „Шамплен“ и си мислеше, че това определено беше les temps perdu. Освен че съобщи за кончината на съпруга си Оливие, не се бе случило нищо съществено.
Почти бе стигнал до Трите бора, когато си спомни какво го измъчваше след разговора със затворника. Онази липсваща дума.
Отби встрани от пътя, набра телефонния номер на затвора и не след дълго го свързаха с Оливие.
— Хората ще започнат да шушукат, инспекторе.
— И още как — отвърна Бовоар. — Вижте, по време на съдебното дело и разследването казахте, че Отшелника не ви е споделял нищо за себе си, освен че е от Чехия и се казва Якоб.
— Да.
— Около Трите бора има голяма чешка общност, част от която е и семейство Пара.
— Да.
— Доста от вещите в колибата бяха по произход от бивши комунистически страни от Източна Европа: Чехословакия, Полша, Русия. Свидетелствахте, че според вас старецът е задигнал семейните ценности на свои познати и е избягал в Канада, когато е настанал хаос при разпадането на режима. Смятахте, че се е криел от своите сънародници, от хората, които е обрал.
— Да.
— Но по време на днешния ни разговор не го нарекохте Якоб нито веднъж. Защо?
Настъпи дълго мълчание.
— Няма да ми повярвате.
— Главен инспектор Гамаш ми нареди да ви вярвам.
— Колко успокоително.
— Слушайте, Оливие, това е единствената ви надежда. Последната ви надежда. Искам истината веднага.
— Името му не беше Якоб.
Сега беше ред на Бовоар да онемее.
— А какво беше? — попита накрая.