— Не знам.
— Пак ли старата песен на нов глас?
— Първия път, когато ви признах, че не знам как се казва, изглеждаше, че не ми вярвате, затова си измислих име. Такова, което да звучи чешко.
Бовоар почти се страхуваше да зададе следващия въпрос. Но го направи.
— А въобще чех ли беше?
— Не.
ГЛАВА ДЕСЕТА
— Моля?
По свои груби сметки Гамаш вече бе повторил тази дума и подобните й около милион пъти за последните десет минути. Наклони се напред толкова много, че рискуваше да падне от стола. А огромното дъбово писалище, зад което седеше Кен Хаслъм, още повече увеличаваше дистанцията и влошаваше ситуацията.
— Excusez?
Гамаш усети как столът му едва балансира на предните крака. Облегна се точно навреме. Отвъд пропастта, която представляваше писалището, мистър Хаслъм продължаваше да говори — или по-точно, да движи устните си.
„Мрън-мрън-мрън, убийство, мрън, съвет.“
Хаслъм впери пронизващ поглед в главния инспектор.
— Моля?
Обикновено Гамаш се фокусираше върху очите на хората, но обръщаше внимание и на езика на тялото. Уликите се появяваха в зашифрован вид, а жестовете и израженията бяха един от шифрите. Често думите даваха най-малко информация. Най-злите, най-злобните и отвратителни хора понякога изричаха мили думи. Но ги издаваше прекомерната сладост в гласа, едва забележимо трепване на окото или неискрена усмивка. Или ръце, скръстени сковано пред гърдите; или здраво преплетени до побеляване на кокалчетата пръсти.
За детектива бе жизненоважно да успява да улови всички сигнали и обикновено това му се удаваше.
Но този човек го побъркваше, защото Гамаш наблюдаваше само устата на Хаслъм. Беше се вторачил в нея и упорито се опитваше да чете по устните.
Кен Хаслъм не шепнеше. В този момент шепотът щеше да е добре дошъл вик. Изглежда, мъжът просто движеше устни в синхрон с думите си. Главният инспектор си помисли, че може да е претърпял някаква операция. Да са премахнали ларинкса му.
Но не бе убеден в това. От време на време успяваше да долови някоя дума, например „убийство“. Тази се беше откроила ясно.
Гамаш се напрягаше и физически, и умствено. Мъчеше се да разбере събеседника си. Беше изтощително. Помисли си какво би станало, ако заподозрените осъзнаят, че крещенето, виковете и хвърлянето на мебели не могат да изкарат извън нерви разпитващите, но шепотът върши работа.
— Съжалявам, сър. — Инспекторът говореше английски с лек британски акцент, който бе придобил от времето, прекарано в Кеймбридж.
Офисът на Хаслъм беше в Бас Вил — Долния град. Дотам се стигаше най-бързо със стъклените кабинки, подобни на асансьори, които се спускаха и изкачваха по релсите, монтирани на склона от високата към ниската част на града. Гамаш бе платил таксата от два долара и се бе качил в една от кабинките. Пътуването с нея бе кратко и много красиво, но главният инспектор предпочете да стои в дъното на „асансьора“, далече от прозорците и усещането за свободно падане.
Когато пристигна, излезе на улица „Пти Шамплен“ — очарователна тясна алея, по която не се движеха автомобили, но тълпи от хора газеха в снега. Пешеходците се разхождаха, дебело облечени в студа, и току спираха пред някоя празнична витрина да погледат домашно плетените дантели, картините, предметите от ръчно изваяно стъкло и сладкишите.
Гамаш продължи през „Плас Роял“, където било построено първото селище на брега на реката.
И така стигна до офиса на Кен Хаслъм. На табелата пишеше „Роял Туристс“. Локацията беше чудесна — в масивна каменна сграда от дясната страна на площада. Влезе и заговори усмихнатата любезна рецепционистка, като й обясни, че не се интересува от екскурзия, а иска да говори със собственика на фирмата.
— Имате ли уговорка? — попита жената.
— Боя се, че не. — В същия момент, когато Бовоар се бореше с изкушението да извади служебната си карта от Sûreté в Монреал, началникът му усети как неволно посяга към вътрешния джоб на сакото си, но се спря. — Надявах се, че може да е свободен.
Усмихна се на рецепционистката. След малко тя му отвърна с усмивка:
— Всъщност той е тук. Ще отида да проверя дали може да ви отдели малко време.
И така, няколко минути по-късно Гамаш се озова във великолепен кабинет, от чиито прозорци се разкриваше гледка към площад „Роял“ и църквата „Нотр Дам дьо Виктоар“, построена като паметник на двете големи победи над англичаните.
Бяха минали десетина секунди, преди детективът да осъзнае в колко трудна ситуация се намира. Не че не разбираше какво казва Кен Хаслъм, просто въобще не го чуваше. Накрая, когато се провали дори в опитите да чете по устните му, главният инспектор прекъсна събеседника си: