— Désolé — вдигна ръка Гамаш. Хаслъм спря да мърда устни. — Може ли да седнем малко по-близо един до друг? Боя се, че се затруднявам да ви чувам.
Мъжът изглеждаше озадачен, но стана и се премести на стола до детектива.
— Бих искал само да разбера какво се е случило на събранието на управителния съвет на ЛИД, когато се е появил Огюстен Рено.
„Мрън-мрън, арогантен, мрън, нямаше как, мрън.“
Хаслъм го изгледа доста строго. Беше хубав мъж със стоманеносива коса, гладко избръснат, с румени бузи, които по-скоро бяха придобили цвят от слънцето, а не от честа употреба на алкохол. След като вече седяха по-близо един до друг, Гамаш най-сетне разбираше какво казва събеседникът му. Човекът продължаваше да говори с глас, по-тих и от шепот, но поне вече бе доловим, а и другите сигнали бяха по-отчетливи.
Хаслъм бе раздразнен.
Не заради Гамаш, а заради случката в ЛИД. Някой добре запознат с Литературно-историческото дружество бе убил Огюстен Рено. А съвпадението, че смахнатият археолог бе поискал среща с управителния съвет в деня на смъртта си и бе получил отказ, не можеше да се пренебрегне с лека ръка.
Но възрастният мъж отново се върна към мърдането на устни:
„Мрън-мрън, мърмор, Шамплен, мрън-мрън, идиотщина, мърмор, състезание.“
— Да, от мистър Хенкок разбрах, че сте си тръгнали от събранието по-рано, за да отидете на тренировка. Ще участвате в надпреварата с канута по реката, която предстои тази неделя.
Хаслъм се усмихна и кимна:
— Отдавна мечтая за това.
Произнесе думите тихо, но отчетливо. С дрезгав шепот. Гласът му бе топъл и Гамаш се зачуди защо този мъж не го използва по-често, особено предвид сферата, в която работи. Неспособността на един екскурзовод да говори определено можеше да се отчете като финансово съкрушителен недостатък.
— Защо се записахте за състезанието? — не издържа и попита инспекторът. Умираше от желание да научи каква е причината човек, и то близо седемдесетгодишен, да си причини подобно нещо.
Отговорът на Хаслъм го изненада. Очакваше да чуе нещо за покоряването на върхове или пък свързано с историята, която явно бе любима тема на този мъж, тъй като състезанията с кану бяха възстановка на някогашните надпревари с пощенски лодки от времето, когато е нямало ледоразбивачи.
„Мърмор, харесвам, мърмор, хората.“
— Харесват ви хората? — попита Гамаш.
„Мрън-мрън“ — кимна Хаслъм и се усмихна.
— Защо тогава не се записахте в някой хор?
Старецът се усмихна.
— Не е същото, нали, господин главен инспектор?
В очите на мъжа се четеше топлота, любознателност и интелигентност.
„Знае — каза си Гамаш. — По някаква причина този човек знае стойността не само на приятелството, но и на другарството. И какво се случва с хората, събрани при извънредни обстоятелства.“
Дясната ръка на детектива започна да трепери и той много бавно я сви в юмрук, ала не успя да изпревари Хаслъм, който проследи движението със замислен поглед. Видя треперенето.
Но не каза нито дума.
Арман Гамаш бавно се изкачи по лекия наклон на улица „Пти Шамплен“ до кабинките върху релсите. Докато вървеше, размишляваше над разговорите си с Хаслъм и рецепционистката. Жената в крайна сметка му даде поне толкова, ако не и повече информация, отколкото възрастният господин.
Не, мистър Хаслъм не водел туристически обиколки, а ги уреждал по имейл. Предимно елитни частни турове на Квебек за високопоставени личности и знаменитости, които посещават града. Жената бе обяснила, че той е нещо като консиерж. Бил в бизнеса толкова отдавна, че клиентите вече го питали за всякакви необичайни неща, а той винаги се стараел да им ги осигури. Рецепционистката бе побързала да уточни, че никога не ставало дума за незаконни или неморални услуги. Мистър Хаслъм бил много порядъчен човек. Но необикновен.
Служителката говореше френски отлично, а шефът й, когато Гамаш успяваше да го чуе, владееше езика още по-добре. Ако името му не беше Кен Хаслъм, детективът можеше да го вземе за франкофон. Според рецепционистката мистър Хаслъм загубил единствената си дъщеря, която починала от левкемия на единайсет години. Съпругата му пък била покойница от шест години. И двете били погребани в англиканското гробище в Стария град.
Хаслъм бе пуснал дълбоко корени в Квебек.
Когато се изкачи с кабинка по релсите, като се насилваше да се любува на прекрасната гледка, но вместо това се бе вкопчил в стената зад себе си, Гамаш прекрачи навън и срещна ледения вятър. Следващата му цел бе ясна, но първо имаше нужда да си събере мислите. Тръгна по тясна алея на име улица „Трезор“, по която дори в мразовития февруарски ден художници бяха изложили за продан кичозно нарисувани пейзажи от Квебек. На барове, изградени от ледени блокове, се предлагаше коктейлът „Карибу“ на туристи, които скоро щяха да съжаляват за неблагоразумието си. Когато се измъкна от уличката, детективът намери кафене „Буад“ и влезе в него, за да се сгрее и да помисли.