вече не ще има самота,
вече не ще има самота.
Гамаш млъкна.
— Студено ли ти е?
— Не.
Но детективът си помисли, че младият полицай лъже. Беше началото на декември, денят бе студен и влажен, а младежът стоеше обездвижен.
— Може ли да използваме тази благословия и на нашата сватба?
— Ако ти харесва. Мога да ти я изпратя и да прецениш.
— Чудесно. А как завършва? Спомняте ли си?
Гамаш събра мислите си и извика спомените за собствената си сватба. Беше се огледал и бе видял всичките им приятели и голямото семейство на Рен-Мари. И Зора, неговата баба. Тя беше единствената му останала роднина, но бе напълно достатъчна. Нямаше гости на булката и гости на младоженеца. Всички се бяха събрали заедно.
Тогава бе зазвучала тържествена музика, Рен-Мари се бе появила и Арман бе разбрал, че цял живот е бил сам. До онзи миг.
Вече не ще има самота.
А в края на церемонията бяха чули последната благословия:
— Идете в своя дом, за да влезете в дните на единството — каза детективът на Моран, — и нека дните ви бъдат добри и дълги на тази земя.
Настъпи мълчание. Но не за дълго. Гамаш тъкмо се канеше да заговори отново, когато полицай Моран наруши тишината.
— Точно така се чувствам. Не съм самотен, откакто се запознах със Сюзан. Разбирате ли ме?
— Да, разбирам.
— Единственото лошо нещо в представите ми за нашата сватба е, че в тях Сюзан или припада, или повръща в църквата.
— Така ли? Колко необичайно. Според теб защо се случва това?
— Сигурно е от миризмата на тамян. Надявам се. Ако не е от нея, значи Сюзан е Антихристът.
— Това доста би объркало сватбата — отбеляза Гамаш.
— Да не говорим за брака. Попитах я и тя ме увери, че не е Антихристът.
— Е, това е добре. Мислили ли сте за предбрачно споразумение?
Пол Моран се разсмя.
„И нека дните ви бъдат добри и дълги на тази земя“ — повтори наум инспекторът.
— Искали сте да разговаряте с мен.
Детективът изненадано отвори очи, вдигна ги и срещна погледа на мъж на средна възраст, облечен с расо, който стоеше прав край пейката.
— Отец Себастиен?
— Точно така. — Тонът на свещеника звучеше отривисто, рязко, официално.
— Казвам се Арман Гамаш. Надявах се да ми отделите малко време.
Стъкленият поглед беше строг и бдителен.
— Днес е натоварен ден. — Мъжът погледна Гамаш по-внимателно. — Познаваме ли се?
Тъй като свещеникът не даваше вид, че има намерение да сяда, главният инспектор се изправи.
— Не, не се познаваме лично. Но може би сте чували за мен. Аз съм началникът на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec.
Лицето на свещеника се проясни, раздразнението се изпари и той се усмихна:
— Разбира се, господин главен инспектор. — Протегна тънката си ръка за поздрав. — Съжалявам. Тук е тъмно, а и вие обикновено не сте с брада, нали?
— Не, в момента съм под прикритие — усмихна се Гамаш.
— Тогава може би не трябва да съобщавате на хората, че сте началник на отдел „Убийства“.
— Прав сте. — Детективът се озърна. — Отдавна не съм влизал в базиликата. От погребението на премиера преди няколко години.
— Бях един от свещениците, които водеха службата — спомни си отец Себастиен. — Прекрасна беше.
Гамаш пък я помнеше като формална, високопарна и много, много протяжна.
— Е? — Отец Себастиен седна и потупа мястото до себе си на дървената пейка. — Кажете ми какво искате да знаете. Или може би сте дошли, за да се изповядате?
— Съжалявам, много съжалявам — повтаряше отново и отново младежът. Гамаш го бе успокоил, че няма вина за това, и бе обещал на Моран да го намери, преди да е станало твърде късно.
— Довечера ще вечеряш с родителите си и Сюзан. — Настъпи мълчание и на главния инспектор му се стори, че чува хълцане. — Ще те намеря.
Отново мълчание.
— Вярвам ви, сър.
— Не — отговори Гамаш на свещеника, — трябва ми само информация.
— С какво мога да ви помогна?
— Става въпрос за убийството на Огюстен Рено.
Свещеникът не изглеждаше изненадан.
— Ужасно. Но не мисля, че мога да съм ви от полза. Почти не го познавах.
— Но сте знаели за него, нали?
Отец Себастиен изгледа Гамаш леко подозрително.
— Разбира се, че знаех за него. Нали затова сте дошли?
— Откровено казано, не знам защо дойдох. Един човек ми препоръча да разговарям с вас. Имате ли представа защо?
Свещеникът настръхна и отвърна оскърбено:
— Може би защото съм един от водещите изследователи на периода на ранното заселване на Квебек и ролята на Църквата по онова време. Но едва ли това е от особено значение.