— А вие не се ли вълнувате?
— Определено съм любопитен. Ако го намерят, бих посетил мястото и бих прочел всичко за откритието, но не приемам нещата твърде лично.
— Така ли мислите? Чудя се дали сте прав. Виждал съм много хора, които не осъзнават, че вярват в нещо, докато не се окажат на смъртния си одър. Тогава откриват вярата дълбоко в себе си. Винаги е била в тях.
— Но Шамплен е бил човек, а не вяра.
— Отначало да. Но с времето се е превърнал в нещо много повече за някои. Елате е мен.
Отец Себастиен се изправи, поклони се леко пред златното разпятие над олтара и тръгна към изхода на огромната църква. Гамаш го последва. Изкачиха се по дървено стълбище, минаха през скрити коридори и се озоваха в малък кабинет, отрупан с книги и документи. На стената висяха две репродукции. На едната бе изобразен Христос, разпънат на кръста, на другата — Шамплен.
Свещеникът събра списанията, оставени върху два стола, и с госта му седнаха.
— Както ви е известно, Шамплен е бил забележителна личност, но не знаем почти нищо за него. Дори рождената му дата е обвита в мистерия. И нямаме представа как е изглеждал. Онази картина позната ли ви се струва?
Посочи една от репродукциите на стената. На нея Шамплен бе в образа, който всеки квебекчанин и всеки канадец познаваше: мъж на около трийсет с бели ръкавици, облечен със зелен дублет с дантелена яка и въоръжен с меч. Прическата му отговаряше на модата от XVII век — дълга вълниста тъмна коса. Брадата и мустаците бяха добре оформени. Лицето му бе привлекателно, интелигентно, със силни черти и големи мъдри очи.
Самюел дьо Шамплен. Гамаш би го разпознал сред хиляди други лица.
Детективът кимна.
— Това не е той — обяви отец Себастиен.
— Така ли?
— Погледнете. — Свещеникът извади книга от претъпканата библиотека, отвори я и я подаде на госта си. — Познат ли ви изглежда?
На страницата имаше портрет на леко пълен мъж, застанал пред прозорец, от който се разкриваше тучен пейзаж. Беше на около трийсет, с бели ръкавици, облечен със зелен дублет с дантелена яка и въоръжен с меч. Прическата му отговаряше на модата от XVII век — дълга вълниста тъмна коса. Брадата и мустаците бяха добре оформени. Лицето му бе привлекателно, интелигентно, с големи мъдри очи.
— Това е Мишел Партичели д’Емери, счетоводител на Луи XIII.
— Но това е Шамплен — възрази Гамаш. — Малко по-едър е и е обърнат на другата страна, но си е същият човек, дори е с еднакви дрехи.
Върна книгата на свещеника със смаяно изражение. Отец Себастиен се усмихваше и кимаше.
— Някой е откраднал този портрет, променил го е леко, за да изглежда мъжът по-безстрашен, по-близък до представата за смел изследовател, и го е нарекъл Шамплен.
— Но защо го е направил? Има толкова картини, на които са нарисувани дребни аристократи и търговци. Нима не съществува портрет на Шамплен?
Свещеникът оживено се приведе към него.
— Няма нито един портрет на Шамплен, нарисуван приживе. Нямаме представа как е изглеждал. И не само това. Защо Шамплен така и не е получил титла или земи тук? Дори не е бил официален губернатор на Квебек.
— Нима сме преувеличили значимостта му? — попита Гамаш и веднага съжали. Отецът отново настръхна, сякаш главният инспектор бе хвърлил кал по идола му.
— Не. Всички документи, с които разполагаме, потвърждават, че той е бащата на Квебек. Има сведения от онова време, писани от францисканците. Францисканските монаси са основали мисията и параклиса. Шамплен им е завещал половината си състояние. Поръчал е построяването на църквата, за да отбележи и увековечи отвоюването на Квебек от англичаните. Знаете, че е мразел англичаните, нали?
— Трудно е човек да не мрази враговете си. Предполагам, че и англичаните са имали същите чувства към него.
— Вероятно е така. Но ги е ненавиждал не само защото са били врагове. Считал е, че англичаните са истинските диваци. Според него са били жестоки, особено към местното население. От дневниците на Шамплен става ясно, че той е изградил особени взаимоотношения с хуроните и алгонкините. Те са му помагали да се научи да живее по тези земи и са му давали подробна информация за плавателните пътища. Мразел е англичаните, защото за тях било по-важно да изколят индианците, отколкото да си сътрудничат с тях. Не ме разбирайте погрешно, Шамплен също е смятал индианците за диваци. Но е разбирал, че може да се поучи от тях, и се е тревожел за безсмъртните им души.
— А бобровите кожи?
— Е, да, имал е и търговски нюх — призна отец Себастиен.