— Сепаратистите.
— Всички. — Свещеникът внимателно погледна Гамаш. — Мисля, че вие също.
— Така е — призна детективът. Спомни си онзи портрет на Самюел дьо Шамплен и се замисли на кого му напомня. Не само на пълничкия и преуспял счетоводител, а и на още някого.
Христос. Исус Христос.
Бяха създали образ на основателя, подобен на Спасителя. А човекът, който можеше да го възкреси, бе вече мъртъв. Ако се вярва на жълтата преса — убит от англичаните, които може би криеха останките на Шамплен.
— Възможно ли е да е погребан под сградата на Литературно-историческото дружество?
— Няма никаква вероятност — категорично заяви отец Себастиен. — По негово време там е било пущинак. Не биха го погребали там.
„Освен ако — помисли си Гамаш, — създателят на колонията не е бил чак такъв светец, за какъвто го смятаме днес.“
— Според вас къде е тогава? — попита отново детективът.
Стояха пред портата, на заледените стъпала на базиликата.
— Недалеч оттук.
Преди да се скрие обратно в църквата, свещеникът кимна. С жеста сочеше към другата страна на улицата. Към кафене „Буад“.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Нямаше и пет следобед, а слънцето вече бе залязло. Елизабет Макуъртър гледаше през прозореца. Цял ден край сградата на Литературно-историческото дружество се навъртаха хора на малки групички. Неколцина смелчаци бяха дръзнали да влязат, сякаш за да предизвикат членовете на дружеството да ги изхвърлят. Но Уини ги посрещаше любезно, раздаваше им двуезични брошури и ги канеше да се запишат.
Дори бе развела някои от най-нахалните на кратка обиколка из библиотеката, като пътьом бе изтъкнала красивите възглавници на стените, колекцията от смокини по рафтовете и бе попитала дали биха искали да станат прегласи.
Не беше изненада за никого, че почти не се намираха желаещи. Но все пак трима души платиха по двайсет долара и се записаха като членове на дружеството, засрамени от натрапчивата добрина и забележимия езиков недъг на Уини.
— Спомена ли, че нощта е ягода? — попита Елизабет, когато колежката й се появи с парите за още една членска такса.
— Да. Не възразиха. Готова ли си?
Преди да угасят осветлението и да затворят, провериха главната зала на библиотеката. Неведнъж се бе случвало да заключат горкия мистър Блейк вътре, но неговият стол бе празен. Навярно вече бе отишъл отсреща, у пастора.
Тъмнината и студът бяха надвили любопитството и тълпата отпред се бе разпръснала. Двете жени тръгнаха предпазливо и бавно по твърдия сняг, като внимаваха къде стъпват.
През зимата сякаш земята се надигаше и сграбчваше възрастните хора, дърпаше ги към себе си, като че ли нямаше търпение да ги погълне гладно. Чупеха се бедрени кости, китки, вратове. Затова бе най-добре да не се бърза.
Не отиваха далеч. Виждаха светлите прозорци на пасторското жилище. То се намираше в красива каменна сграда с високи прозорци, които улавяха всеки лъч на свидливото зимно слънце. Докато бавно вървеше рамо до рамо с колежката си, Елизабет усещаше как бузите й замръзват дори за толкова кратка разходка. Краката им скърцаха в снега — звук, който бе свикнала да чува през последните почти осемдесет години. Звук, който никога не би заменила за шума на вълните във Флорида.
В домове и ресторанти грейваха светлини и се отразяваха в белия сняг. На този град му отиваха зимата и тъмнината. Ставаше още по-уютен, по-гостоприемен, по-вълшебен — като приказно царство. „А ние сме селяните“ — помисли си Елизабет и се усмихна горчиво.
Когато тръгнаха по пътеката към къщата, през прозореца видяха огъня в камината и как Том раздаваше питиета. Мистър Блейк и Портър вече бяха там, както и Кен Хаслъм, който се бе разположил в кресло и четеше вестник.
Елизабет знаеше, че нищо не му убягва. Много хора бяха допускали грешката да го подценят. Мълчаливите винаги оставаха на заден план, което в случая с Кен бе ирония. Тя знаеше защо мъжът е толкова тих, но не би казала на никого.
Елизабет Макуъртър знаеше всичко и не забравяше нищо.
Жените влязоха в жилището на пастора, без да чукат, свалиха палтата и ботушите си и само след няколко мига се озоваха пред бумтящия в камината огън насред просторната дневна. Портър подаде чаша скоч на Уини и шери на Елизабет. Дамите седнаха една до друга на дивана.
Тази стая им бе добре позната от задушевните камерни концерти, чаените партита и коктейлите. От обедите, вечерите и събиранията за игра на бридж. По-големите събития се провеждаха в църковната зала от другата страна на улицата, но този дом приютяваше личните им сбирки.