Елизабет забеляза, че Кен помръдва устни. Мъжът се усмихна и тя му отвърна с усмивка.
Да бъдеш в компанията на този мъж, бе като да си с приятел, който завинаги остава чужденец. Бе невъзможно човек да го разбере, затова трябваше просто да отразява и повтаря неговите изражения. Когато Кен изглеждаше тъжен, и те бяха тъжни. Когато бе видимо щастлив, те се усмихваха. Всъщност бе доста успокояващо да си край него. Не се очакваше много от теб.
— Ама че ден! — възкликна Портър, като се поклащаше на пети пред камината. — Почти през цялото време давах интервюта. Джаки Чернин ме записа за нейното предаване по Си Би Си. Ще започне всеки момент. Искате ли да го чуете?
Приближи се до стереоуредбата и включи на честотата на Си Би Си.
— Сигурно съм дал десет интервюта за един ден — отбеляза Портър гордо и застана на стража пред радиото.
— Аз пък решавах кръстословици — обади се мистър Блейк. — Много удовлетворяващо. Знаете ли какво е идиот с шест букви?
— Личните имена броят ли се? — попита шеговито Том.
— Ето, започва! — Портър увеличи звука.
— Както разбрахме от новините — разнесе се мелодичен женски глас, — любителят археолог Огюстен Рено е бил намерен мъртъв вчера сутринта в Литературно-историческото дружество. От полицията потвърдиха, че става дума за убийство, но все още не са арестували заподозрени. Портър Уилсън, председател на ЛИД, е мой гост днес. Здравейте, господин Уилсън.
— Здравей, Джаки.
Портър огледа присъстващите в дневната на пастора, сякаш очакваше аплодисменти за блестящото си представяне до момента.
— Какво можете да ни кажете за смъртта на мосю Рено?
— Мога да ви кажа, че убиецът не съм аз.
Портър по радиото се засмя. Портър в дневната на пастора също се засмя. Никой не последва примера му.
— Но защо са го намерили там?
— Честно казано, нямаме представа. Както можете да предположите, бяхме шокирани. Голяма трагедия. Той бе уважаван член на нашето общество.
Портър, който стоеше в дневната, кимаше в съгласие с думите, които радиоперсоната му бе изрекла.
— За бога, Портър, изключи го! — възропта мистър Блейк, докато се мъчеше да се надигне от стола си. — Не бъди такъв гадняр.
— Чакайте, чакайте! — председателят на дружеството застана пред уредбата, за да я пази. — Става още по-добро. Слушайте.
— Можете ли да опишете какво се случи?
— Ами, Джаки, бях в кабинета си в ЛИД, когато пристигна телефонният техник. Повикал го бях, тъй като телефоните ни не работеха. А трябваше, защото, както знаеш, в момента тече сериозен ремонт на библиотеката. Всъщност именно вие ни помогнахте да съберем средствата.
Последваха пет мъчителни минути, през които Портър разясняваше как е протекла кампанията по събиране на дарения за ремонта, а водещата отчаяно се опитваше да го накара да говори за нещо друго, освен за себе си.
Накрая интервюто бе прекъснато и от радиото зазвуча музика.
— Това ли беше? — попита Том. — Мога ли да спра да се моля?
— Какво те прихвана? — обърна се Уини към Портър.
— В какъв смисъл? Стори ми се чудесна възможност да привлека повече дарители за каузата на библиотеката.
— Става дума за убийство — скастри го Уини. — Не биваше да приемаш случая като удобен повод за маркетинг.
Докато колегите й спореха, Елизабет се зачете в пресата. Във всички вестници имаше статии за убийството на Рено. Имаше снимки на мъжа със странна външност, почтителни или възхваляващи дописки и редакционни бележки. Тялото му още не се бе вкочанило, а вече бе възкръснал като нов човек. Уважаван, обичан, блестящ, на крачка от откриването на Шамплен.
И то в Литературно-историческото дружество.
Репортер на един от вестниците бе стигнал до информацията, че Рено се е опитал да се срещне с управителния съвет малко преди смъртта си, но е бил отпратен. Действие, което бе съобразено с процедурите и се бе сторило съвсем разумно на Елизабет и колегите й, но сега изглеждаше злокобно и подозрително.
Но най-смущаващо бе удивлението, което се ширеше във всички френскоезични вестници. Поне толкова шокиращо, колкото откриването на мъртвеца Огюстен Рено, бе откритието на множество живи хора — англоезични канадци, които през цялото това време са живеели в града.
Квебек сякаш едва сега осъзнаваше факта, че англичаните не са си тръгнали.
— Как е възможно да не знаят за нашето съществуване? — учуди се Уини, която се бе навела над рамото на приятелката си и четеше.