— Разбира се.
— Според вас Оливие ли е убил Отшелника?
Ръката на художничката застина над купичката с ядки. Бовоар бе понижил глас, за да не дочуе някой разговора им. Жената отпусна ръка и помисли почти цяла минута, преди да отговори:
— Не знам. Иска ми се да кажа, че със сигурност не го е направил, но доказателствата са твърде неоспорими. А и ако не е бил той, значи е бил някой друг.
Огледа се разсеяно из салона и детективът проследи погледа й.
Наблизо бяха Стария Мъндин и Съпругата. Красивата млада двойка вечеряше със семейство Пара. Стария не отговаряше на прозвището си, тъй като дори не бе навършил трийсет. Занимаваше се с дърводелство. Освен това до неотдавна реставрираше старинните мебели на Оливие и бе сред последните хора, посетили бистрото в нощта на убийството на Отшелника. Бовоар знаеше, че Съпругата си има име, но не си го спомняше, а и подозираше, че повечето хора също са го забравили. В началото младата двойка си бе правила шеги с новото си брачно положение, но закачливите думи се бяха превърнали в прякор. Младата жена вече бе Съпругата. Имаха малък син, Чарли, роден със синдрома на Даун.
Когато погледна детето, Жан Ги си спомни, че то бе една от причините хората да смятат доктор Венсан Жилбер за светец. Генетикът взел решение да изостави блестящата си кариера и да заживее сред общност от болни със синдрома на Даун, за да се грижи за тях. Разкази за преживяванията си бе събрал в книгата „Същество“. Повечето читатели я описваха като неочаквано искрена и изпълнена със смирение. Неочаквано, защото бе написана от голям негодник.
Е, както Клара бе казала на своите съселяни, повечето велики творби са създадени от негодници.
На масата на Стария и Съпругата седяха Рор и Хана Пара — едни от основните заподозрени по случая с Отшелника. Рор разчистваше пътеките в гората и имаше вероятност да се е натъкнал на опърпания старец и затънтената му къщурка, пълна с безценни вещи.
Но защо би отнел живота му, без да докосне съкровищата?
Същият въпрос важеше и за сина на чешката двойка, Хавък Пара. Клара и Бовоар се вторачиха в него. Младежът сервираше на една от масите пред другата камина. Като келнер в бистрото Хавък бе на смяна в нощта на убийството и бе затворил заведението.
Дали бе последвал Оливие през гората до колибата на Отшелника?
Дали бе надникнал вътре, дали бе видял съкровищата и дали бе разбрал какво означават? Край на бакшишите, сервирането и усмивките към грубите клиенти. Край на неясното бъдеще.
Съкровищата можеха да му дадат свобода. Трябваше само да удари един самотен старец по главата. И все пак защо повечето безценни предмети бяха останали недокоснати в колибата?
В другия край на помещението седяха Марк и Доминик Жилбер. Собствениците на СПА хотела. И двамата бяха над четиридесет и тук, в Трите бора, бяха намерили спасение от високоплатените си, но изнервящи кариери в Монреал. Бяха купили запустялото имение на хълма и го бяха превърнали във великолепен хотел.
Оливие ненавиждаше Марк. Чувството беше взаимно.
Дали семейство Жилбер бе придобило старата порутена къща, защото с нея вървяха колибата и Отшелника, скътани в горите около имението?
Разбира се, не трябваше да се пропуска и негодникът светец, доктор Венсан Жилбер. Отчужденият баща на Марк се бе появил в селото по едно и също време с трупа. Нямаше как съвпадението да е плод на случайност.
Клара погледна Бовоар и точно в този момент входната врата на бистрото се хлопна.
— Проклет сняг.
Инспекторът се досети кой е влязъл, без дори да се озърта.
— Рут — прошепна той и Клара кимна. — Все така луда?
— След всичките тези години — потвърди художничката.
— Божке!
Рут изникна до креслото на Жан Ги. Дълбоки бръчки прорязваха намръщеното й, лице. Късо подстриганата й бяла коса бе прилепнала към главата и й придаваше вид на оголен череп. Старицата бе висока, прегърбена и ходеше с помощта на бастун. Единственото хубаво бе, че не беше по нощница.
— Добре дошли в бистрото — изръмжа старата поетеса и изгледа Клара от главата до петите, — където достойнството намира смъртта си.
— И не само достойнството — отбеляза Бовоар.
Старицата се изсмя, но смехът й прозвуча като лай.
— Да не сте открили нов труп?
— Не се занимавам само с трупове. Имам си живот извън службата.
— Господи, вече ми е досадно — сопна се старицата. — Кажи нещо по-умно.
Бовоар замълча и изгледа Рут презрително.
— Както си и мислех. — Поетесата взе халбата на инспектора и я надигна да отпие. — Уф, отвратително! Защо не пиеш нещо по-свястно? Хавък! Донеси му един скоч.