Бовоар се бе включил на другата линия и слушаше. Още не разбираше по каква причина, но колегите му не успяваха да проследят обаждането, а мъжът, който бе взел полицай Моран за заложник и бе прострелял другия служител на реда, звучеше доста равнодушно. Бе подал слушалката отново на младия полицай, но преди това бе дал ясно да се разбере едно. Нямаше намерение да пусне Моран, нито да го убие. Щеше само да го завърже и да го остави.
— Благодаря — казал бе Гамаш.
През стъклената стена Бовоар наблюдаваше служителите, седнали пред компютрите си: записваха, подслушваха, опитваха се да определят източника на обаждането. Дори виждаше как тракат с пръсти по клавиатурите.
След няколко мига щяха да разберат къде похитителят държи полицай Моран. Но Бовоар усещаше и някакво безпокойство. Защо им отнемаше толкова време? Трябваше да са готови почти веднага.
— Ще тръгнете след мен, знам — говореше фермерът. — Затова трябва да направя така, че да не ме последвате.
— Няма да ви търсим — излъга Гамаш.
— Може би — отвърна мъжът с провлачения си провинциален акцент. — Но не мога да поема риска.
Бовоар трепна и погледна към главния инспектор. Шефът се бе изправил, гледаше съсредоточено напред, концентриран, внимателно заслушан, замислен. Стараеше се да не допусне грешка.
— Какво сте направили? — попита Гамаш твърдо и непреклонно.
Настъпи кратко мълчание.
— Завързах полицая и прикрепих нещо към него.
— Какво?
— Нещо самоделно. — Тонът на мъжа бе отбранителен, слаб, пълен с оправдания. Човекът бе уплашен, което вещаеше непредсказуемост и проблеми. Най-трудно бе да се справиш с такъв похитител, който може да изпадне в паника всеки момент. Разумът му се изпарява и работят само емоциите, логиката отсъства.
— Какво е? — настоя Гамаш.
Бовоар разбираше какво прави шефът му. Опитваше се да се превърне в стабилен център, в стълб, на който един слаб и уплашен човек би могъл да се опре. Нещо здраво, солидно, предсказуемо. Силно.
— От тор. Не исках, но нямам избор, само така ще ме оставите на мира.
Звучеше все по-неразбираемо. Комбинацията от тежък акцент и думи, заглушени от отчаяние, беше мъчителна.
— Настроил съм я да избухне след двайсет и четири часа. В 11,18 утре сутрин.
Бовоар си записа, макар да се съмняваше, че ще забрави. Оказа се прав.
Чу как началникът рязко си пое въздух, а след това замълча, докато се бореше с гнева си.
— Правите грешка — изрече Гамаш, без гласът му да трепне. — Трябва да спрете бомбата. Влошавате положението си.
— Влошавам ли го? Как е възможно да стане по-лошо? Другият полицай е мъртъв. Убих служител на Sûreté.
— Не знаем дали е така.
— Аз знам.
— Тогава знаете също, че в крайна сметка ще ви намерим. Не можете да прекарате целия си живот нащрек, нали? Докога ще бягате и ще се чудите дали няма да ви настигнем?
Отсреща се усети колебание.
— Предайте се — продължи Гамаш с дълбокия си, спокоен и разумен глас. Звучеше като мъдър приятел с добра идея. — Обещавам, че няма да ви навредим. Кажете къде да се срещнем.
Бовоар се взираше в началника си, а главният инспектор — в стената, в огромната карта на Квебек. И двамата се надяваха похитителят да постъпи разумно.
— Не мога. Трябва да тръгвам. Дочуване.
— Спрете — извика Гамаш в слушалката, след което положи огромни усилия и се овладя. — Спрете. Почакайте. Не постъпвайте така. Ако избягате, ще съжалявате цял живот. Ако нараните Пол Моран, ще съжалявате.
Снишил бе гласа си почти до шепот, но дори Бовоар усети ледените тръпки, които пропълзяха по кожата му от заплашителния тон на Гамаш.
— Нямам избор. И още нещо.
— Какво?
Отвън, в отдел „Убийства“, докарваха още по-сложно оборудване. Бовоар забеляза главен комисар Франкьор, който крачеше към кабинета на шефа. Гамаш също го видя и се обърна с гръб, изцяло съсредоточен върху гласа в другия край на телефонната линия.
— Не искам да ме преследвате.
Вратата се отвори и Франкьор нахълта в офиса. На привлекателното му лице бе изписано решително изражение. Гамаш остана с гръб към него. Инспектор Бовоар хвана ръката на новодошлия.
— Трябва да излезете, сър.
— Не, трябва да говоря с главния инспектор.
Излязоха отвън, пред вратата.
— Началникът разговаря по телефона с похитителя.
— С убиеца. Полицай Бисонет е починал от раните си преди пет минути.
Франкьор пъхна дясната си ръка в джоба на сакото. Това бе сигнал, който всички разпознаваха — означаваше, че главният комисар е нервен или ядосан. В помещението, което допреди миг жужеше от трескава дейност, изведнъж се възцари тишина. Над нея ехтяха високо и ясно само два гласа, усилени от полицейската техника. На главния инспектор и на убиеца.