Но трябваше да каже на някого. Какъв по-добър избор от човек, на когото не му пука? Нямаше да има съчувствие, съжаление и истинско разбиране. Нямаше да се чувстват неловко, когато се срещат в селото, защото макар той да бе разголил душата си пред нея, тя нехаеше.
— Бомбата беше вързана към телефонната линия — проговори Бовоар накрая, забил поглед в дланите си и повърхността на бялата маса. — Щеше да избухне, ако разговорът прекъсне.
— Добре — рече Рут.
— А той щеше да прекъсне при по-продължително мълчание. Ако спрат да говорят за повече от няколко секунди.
Настана мълчание.
— Значи сте се редували да говорите — предположи поетесата.
Бовоар въздъхна дълбоко. В ъгъла, до стола на Рут, имаше нещо, което не можеше да различи добре. Пуловер, който бе изпуснала на пода, или кърпа за бърсане на съдове.
— Нямаше как. Необходимо му е било да върже Гамаш за Моран, за да не тръгне главният инспектор да го търси.
— Как така?
— С гласова идентификация. Трябваше да разговарят те двамата. Моран и шефът.
— О, я стига! — изсмя се Рут. — Няма начин. Измисляш си.
Жан Ги мълчеше.
— Е, хубаво де, може би ти не, но фермерът със сигурност си го е измислил. Нима казваш, че някакъв див селяк е направил самоделна бомба с брояч и на всичкото отгоре я е вързал към телефонната линия с… как го нарече? Гласова идентификация?
— Би ли поела риска? — изръмжа инспекторът. Погледът му бе твърд, предизвикваше я да отиде по-далеч. Както си и знаеше, започваше да я мрази, защото го бе видяла толкова уязвим. Защото не й пукаше и му се подиграваше. Но и без това вече я мразеше, какво пък толкова — още малко жлъч.
Бовоар стисна устни толкова силно, че почти усети как зъбите му се врязват в тях.
В кабинета на шефа бе наблюдавал как Гамаш осъзнава значението на всичко това.
— Съжалявам, много съжалявам — мълвеше младежкият глас от телефонната линия.
— Ще те намеря — обеща главният инспектор.
— Говорили са през цялото това време? — попита Рут.
— Всяка секунда. В продължение на двайсет и четири часа. До 11,18 на следващата сутрин.
Бовоар хвърли поглед към ъгъла и разбра какво се крие там. Беше одеяло — меко бархетно одеяло, нагласено като гнездо. Готово. За всеки случай.
Арман Гамаш се събуди и замаяно погледна часовника на нощното шкафче.
Три и двайсет сутринта.
Усети хладния нощен въздух върху лицето си и топлината на чаршафите и завивката, в които бе сгушен. Лежеше и се
надяваше, че ще успее да заспи пак, но в крайна сметка стана. Бавно, със сковани движения. Светна една от лампите и се облече. Седеше на ръба на леглото и събираше сили, докато се взираше в шишенцето с хапчета на близката масичка. Хенри го наблюдаваше и махаше с опашка, очите му грееха, а в муцуната му искреше яркожълтата топка за тенис. Гамаш стисна шишенцето, почувства го в едрата си длан. После го пусна в джоба си и бавно слезе по стълбите, като се стараеше да не вдига шум, за да не събуди Емил. Облече си якето, сложи си шал, шапка и ръкавици. Накрая взе играчката „Дръж!“ и с Хенри излязоха в нощта.
Тръгнаха по тротоара, стъпките им скърцаха по вледенения сняг. От улица „Сен Луи“ минаха през портата на крепостната стена и покрай ледения дворец. Дворецът на Боном.
Озоваха се на Авраамови поля, където си подхвърляха топката и размишляваха върху фаталните грешки на един генерал. Хенри, главен инспектор Гамаш и полицай Моран.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
Арман Гамаш побутна дневника върху дървената маса пред Емил Комо с думите:
— Виж какво намерих снощи.
Възрастният мъж си сложи очилата за четене и прелисти страниците, а Гамаш се загледа през прозореца и потупа Хенри, който бе заспал под масата. Закусваха в „Пти Коан Латен“, малък ресторант на улица „Сент Юрсюл“. Местните го обичаха и посещаваха от незапомнени времена заради облицования в тъмно дърво интериор, камината и непретенциозните маси. Заведението бе достатъчно отдалечено от главните улици, за да не попадне човек по случайност на него. Хората, които влизаха тук, знаеха къде отиват.
Собственикът сервира на двамата мъже café au lait в огромни чаши и се оттегли. Гамаш отпи глътка, докато се взираше в снега, който се сипеше отвън. Изглежда, снегът не спираше да вали в град Квебек. Сякаш Новият свят бе особено красив снежен глобус.
Най-накрая Емил откъсна очи от дневника и свали очилата за четене.
— Горкият човек.
Гамаш кимна:
— Не е имал много приятели.
— Даже никакви, доколкото разбирам. Такава е цената на величието.