— Какви грешки?
Гласът на фермера, провлаченият му провинциален акцент, прозвуча за пореден път в главата на инспектора. Още тогава трябваше да му просветне.
— Не свързах фактите достатъчно бързо.
— Никой друг дори не се е досетил. Господи, Арман, само като си помисля какво можеше да се случи, ако не бе постъпил така…
Гамаш си пое дълбоко въздух и сведе очи към масата със стиснати устни.
Комо замълча. След малко попита:
— Искаш ли да говорим за станалото?
Арман вдигна поглед.
— Не мога. Още не. Но ти благодаря.
— Когато се почувстваш готов. — Емил се усмихна, сръбна от силното ароматно кафе и отново взе дневника на Рено. — Не съм изчел всичко, разбира се, но веднага ми направи впечатление, че тук не се казва почти нищо ново. Няма факти, които не сме чували милион пъти. Местата, които е отбелязал като вероятни за гроба на Шамплен, са все такива, за които се знае. Кафене „Буад“, улица „Трезор“. Всички са проверявани многократно и никой не е намерил нищо.
— Тогава защо е предполагал, че може Шамплен да е там?
— Да не забравяме, че е набелязал като възможност и Литературно-историческото дружество. Гробът на Шамплен му се е привиждал навсякъде.
Гамаш се замисли за момент.
— Столетия наред из цял Квебек са погребвали хора. Как може някой да е сигурен, че е открил именно Шамплен?
— Добър въпрос. Безпокои ни отдавна. Дали на ковчега ще е изписано „Самюел дьо Шамплен“? Дали ще е гравирана дата, или някакъв символ? Може да го издадат дрехите. Знае се, че е носел отличителен метален шлем. Рено винаги е смятал, че ще го разпознае по него.
— Мислел е, че когато отвори ковчега, ще види скелет с шлем и ще осъзнае, че това е бащата на Квебек?
— Дори геният си има граници — призна Емил. — И все пак учените смятат, че съществуват няколко сигурни знака. По онова време всички ковчези са се правели от дърво, но е имало изключения. Експертите вярват, че Шамплен е бил едно от тези изключения. Почти е сигурно, че неговият ковчег е бил обкован с олово отвътре. А и в наши дни става все по-лесно да се датират находките.
Гамаш не изглеждаше убеден.
— Отец Себастиен от базиликата ми каза, че Шамплен и произходът му са обвити в мистерия. Имало теории, че е бил хугенот или шпионин на краля на Франция, дори негов незаконен син. Това просто фантазии ли са, или има доза истина в тях?
— Представата за копелето от благороден произход е романтична. Донякъде е фантазия, но има няколко подробности, които подхранват тази легенда. Една от тях е почти маниакалната потайност на Шамплен. Например бил е женен двайсет и пет години, но споменава съпругата си само няколко пъти, и то не по име.
— Нямали са деца, нали?
Емил поклати глава и продължи:
— Но и хората около Шамплен не са били много словоохотливи относно живота му. Двама йезуитски свещеници и един послушник францисканец го споменават в дневниците си, ала дори и те не дават лични детайли. Просто неща от ежедневието. Защо е била цялата тази потайност?
— Каква е твоята теория? Изучавал си Шамплен през по-голямата част от живота си.
— Според мен до известна степен се дължи на факта, че такива са били времената. Не се е наблягало толкова на индивидуалността. В тогавашната култура не е било прието хората да се самоизтъкват за разлика от днес. Но смятам също, че може да е криел нещо, затова е бил толкова потайна личност.
— Непризнат син на краля?
Емил се позамисли, преди да отговори:
— Знаеш, че е бил продуктивен в писането, изпод перото му са излезли хиляди страници. Но сред всичките тези думи е погребано едно изречение.
Гамаш слушаше внимателно и си представяше Шамплен — наведен над хартията, с перо в ръка и мастилница наблизо, в огряван само от свещи спартански дом, отдалечен на четиристотин години и няколкостотин метра от мястото, където седяха сега.
— По рождение съм задължен на краля — цитира Емил. — Векове наред историците са се опитвали да разгадаят смисъла на тази фраза.
Гамаш си я повтори наум. По рождение съм задължен на краля. Определено навеждаше на интересни мисли. Изведнъж му хрумна нещо.
— Ако останките на Шамплен бъдат открити и няма никакво съмнение, че е той, може да се направят ДНК тестове.
Детективът говореше и наблюдаваше Емил. Наставникът му бе свел очи към масата. Умишлено ли? Дали избягваше да го погледне директно? Възможно ли бе?
— Но какъв е смисълът? — продължи да разсъждава Гамаш. — Дори и резултатите да докажат, че е бил син на Анри IV, в наши дни това нищо не означава.