Комо вдигна поглед.
— От практическа гледна точка няма значение, но от символична? — Възрастният мъж сви рамене. — Това е силно оръжие, особено в ръцете на сепаратистите, които така или иначе възприемат Шамплен като мощна емблема на независимостта на Квебек. Новооткритата информация само ще подсили блясъка и романтичната представа за този човек. Ще бъде едновременно героичен и трагичен образ. Именно така гледат сепаратистите и на себе си.
Гамаш замълча за момент.
— Ти си сепаратист, нали, Емил?
Никога не бяха разговаряли по темата. Не че беше мръсна тайна, а просто твърде личен въпрос, който не бяха повдигали досега. В Квебек разговорите за политика винаги криеха опасности.
Емил, който допреди миг се взираше в омлета си, погледна Гамаш в очите и отвърна:
— Да.
Не отправяше предизвикателство, само потвърждаваше.
— Тогава сигурно си по-наясно — рече Гамаш. — Възможно ли е сепаратисткото движение да се възползва от това убийство?
Комо не отговори веднага. След кратко мълчание остави вилицата си.
— Не е само някакво си „движение“, Арман, а политическа сила. Над половината жители на провинцията се самоопределят като квебекски националисти. Сепаратистите многократно са съставяли правителство.
— Не исках да ги омаловажавам — усмихна се Гамаш. — Съжалявам. Наясно съм с политическата ситуация.
— Разбира се, че си. Не исках да кажа, че не ти е ясна.
Атмосферата ставаше все по-напрегната.
— През целия си съзнателен живот съм бил сепаратист — продължи Емил. — От края на шейсетте години до днес. Това не означава, че не обичам Канада. Напротив. Може ли човек да не харесва държава, която му дава такава свобода на мисълта и на изразяването? Но искам своя собствена държава.
— Много хора биха се съгласили с теб, но и от двете страни на барикадата има фанатици. Пламенни федералисти, които се боят от френските амбиции и се отнасят с недоверие…
— И сепаратисти с размътени умове, които са способни на всичко, за да се отделят от Канада. Включително на насилие.
Спомниха си Октомврийската криза отпреди няколко десетилетия, когато избухваха бомби, франкофоните отказваха да говорят английски, отвлечен бе британски дипломат, а един от министрите в квебекския кабинет бе убит.
Всичко това в името на независимостта на Квебек.
— Никой не иска да върне онези дни. — Емил погледна събеседника си право в очите.
— Сигурен ли си? — попита внимателно, но твърдо главният инспектор.
Въздухът между тях сякаш пропука от напрежение за миг, но Комо се усмихна и хвана вилицата си.
— Не се знае какво е скрито под повърхността. Според мен обаче онези времена са отминали и погребани.
— Je me souviens — припомни си Гамаш. — Как го каза Рене Далер? Квебек е общество от гребци, които се движат напред, но винаги гледат назад. Изгубвате ли миналото някога от поглед?
Емил се взря в събеседника си продължително, но след малко се усмихна и се зае отново с храната си, а Гамаш замислено зарея поглед през заскрежения прозорец.
Щом Самюел дьо Шамплен бе такъв ярък символ на квебекския национализъм, тогава всички членове на дружество „Шамплен“ ли бяха сепаратисти? Вероятно. Но имаше ли значение? Както Емил бе казал, в Квебек навярно повечето хора бяха сепаратисти, особено сред интелигенцията. Квебекските сепаратисти многократно бяха съставяли правителство.
Тогава му хрумна друга мисъл. Какво би станало, ако гробът на Самюел дьо Шамплен бъде открит и анализите на останките му докажат, че не е бил син на краля? Бащата на Квебек би позагубил малко от романтичния и героичния си ореол, от символичната си сила.
Възможно ли бе сепаратистите да предпочитат Шамплен да остане в неизвестност, отколкото да бъде намерен и развенчан? Може би имаха интерес да спрат Огюстен Рено.
— Забеляза ли записа от миналата седмица? — попита Гамаш, за да смени темата. Отвори дневника на Рено и посочи. Емил прочете и погледна събеседника си.
— Литературно-историческото дружество? Значи миналия петък не е отишъл там за първи път. Пише 1800. Това час на среща ли е?
— И аз се запитах същото, но библиотеката е затворена по това време.
Емил се вгледа в страницата още веднъж. Четири имена и надраскано, размазано число. 18… Присви очи и погледна по-отблизо.
— Май не е 1800.
— Възможно е. Не открих останалите, но попаднах на адреса на някой си Ш. Патрик, който живее на улица „Жарден“ 1809.
— Това е отговорът. — Емил поиска сметката и се изправи. — Ще тръгваме ли?
Гамаш допи последните глътки café au lait и стана от стола си.