— Това сте вие? Онзи полицай от Sûrete? Господи! Не ви познах с тази брада. Вие сте главен инспектор Гамаш?
Детективът кимна.
Патрик се наведе по-близо до него. Гамаш не помръдна, дори застина още по-неподвижно. Ако човекът насреща бе по-наблюдателен, щеше да усети предупреждението.
— Да, виждал съм ви по телевизията. На погребенията. — Оглеждаше инспектора, сякаш бе експонат в изложба.
— Мосю… — намеси се Емил, за да спре Патрик.
— Сигурно е било ужасно. — Погледът на мъжа блестеше от вълнение.
Гамаш продължаваше да стои безмълвен.
— Пазя броя на списание L’actualité, в който сте на корицата. Онази снимка, нали се сещате? Ще ми я подпишете ли?
— Няма да направя нищо подобно.
Гласът на детектива беше толкова нисък и заплашителен, че най-после Шон Патрик разбра намека. Спря, както бе тръгнал към вратата, и се извърна, готов да каже нещо ядосано, но застина. Главен инспектор Гамаш бе вперил поглед в него. Пронизващ. Изпълнен с презрение.
Патрик се поколеба. Изчерви се и промърмори:
— Съжалявам. Простете, че попитах.
Тишината изпълни стаята и се проточи. След известно време Гамаш кимна.
— Имам още няколко въпроса — поде отново детективът и Патрик, вече по-хрисим, се обърна към него. — Някой говорил ли ви е за Шамплен? Интересувал ли се е от историята на вашия дом?
— Много хора са се интересували от къщата. Построена е през 1751 година. Моите прадядо и прабаба са заживели тук в края на XIX век.
— Знаете ли какво е имало на това място преди? — попита Емил.
Патрик поклати глава.
— А тези числа? — Гамаш му показа числата, записани в дневника на Рено: 9-8499 и 9-8572. — Говорят ли ви нещо?
Домакинът отново поклати глава. Детективът се вгледа в мъжа. Защо името му бе записано в дневника на мъртвеца? Можеше да се закълне, че макар да е грубиян, Шон Патрик не лъже. Изглеждаше искрено удивен, когато чу, че Огюстен Рено е имал среща с него.
— Как мислиш? — обърна се Гамаш към Емил, след като си тръгнаха. — Лъже ли?
— Всъщност според мен не. Рено или е имал предвид друг Ш. Патрик, или е възнамерявал да организира срещата, но така и не се е стигнало до нея.
— Стори ми се, че я е очаквал с вълнение. Защо не е довършил това, което е започнал?
Повървяха мълчаливо няколко минути, после Емил спря.
— Ще се виждам с приятели за обяд. Искаш ли да дойдеш?
— Non, merci. Мисля да се върна в Литературно-историческото дружество.
— Искаш да поровиш още малко?
— Нещо такова.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Неколцина зяпачи от онези, които проявяваха нездраво любопитство, все още се мотаеха около входа на ЛИД. Какво ли се надяваха да видят?
Когато ги дочу да разговарят за Огюстен Рено и Шамплен, за конспиративни теории, за les Anglais, Гамаш разбра, че човешката природа не се е променила през последните няколко столетия. Преди два века подобни групички навярно са се струпвали пред сградата, на същото това място, сгушени един в друг в режещия мраз. Чакали са да видят как палачът извежда осъдения на площадката над входа, слага примка около врата му и го тласва от ръба. Мъртво или в предсмъртна агония, тялото се залюлявало пред очите на събралата се тълпа.
Единственото по-различно днес бе, че смъртта вече бе настъпила.
Дали и тя бе екзекуция?
Главен инспектор Гамаш знаеше, че повечето убийци не гледат на действията си като на престъпление. Някак си вярват, че жертвата е трябвало да умре, търсила си го е или е заслужавала смърт. В този смисъл актът бе екзекуция, макар и не публична.
Дали и убиецът на Рено бе вярвал в същото? Гамаш разбираше колко е голяма силата на мисълта и знаеше, че не бива да я подценява. Убийството никога не бе въпрос на груба сила, а започваше и свършваше в ума. А умът бе способен да оправдае всичко.
Огледа хората около себе си. Мъже и жени на различна възраст бяха зяпнали сградата, сякаш ей сега щеше да се надигне и да направи нещо интересно.
А дали и той самият не бе като тях?
След раздялата с Емил детективът бе повел Хенри из тесните заснежени улички. Докато крачеше, размишляваше върху случая. Но го глождеше и въпросът защо още се занимава с убийството. Нямаше никакви задължения към разследването. Инспектор Ланглоа беше способен и умен мъж. Гамаш бе сигурен, че колегата му може и сам да разреши случая, като не би допуснал англичаните да бъдат несправедливо набедени.