— Е, не е много сигурно дали се е бил. Точно това се опитвам да разбера.
„Още призраци — помисли си Гамаш. — Животът ми е пълен с призраци.“
Възрастният мъж го гледаше изумен. И с основание. Това бе почти неизвестен и изненадващо непотвърден исторически факт.
— Има и още — продължи инспекторът и се наклони напред. — Французите под командването на генерал Монкалм са загубили битката при Авраамови поля. Знаете ли защо?
— Защото англичаните под командването на генерал Улф са се изкатерили по скалите. Днес историците смятат, че е било блестящ тактически ход. — Възрастният джентълмен понижи глас, за да не го дочуят призраците и дървената статуя, която се извисяваше в края на залата. — Между нас казано, мисля, че Улф е бил под въздействието на някакви лекарства и е нямал представа какви ги върши.
Гамаш се разсмя, изненадан от предположението. Знаеше, че генерал Улф, героят на англичаните в тази битка, наистина е бил болен в дните преди сражението.
— Значи не смятате, че е измислил удивителна стратегия?
— Смятам, че е бил със замъглен разсъдък и просто е имал късмет.
Детективът замълча за миг.
— Може би. Знаете ли, че има и друг фактор, допринесъл за английската победа?
— Наистина ли? И Монкалм ли е бил натъпкан с лекарства?
— Допуснал е някои грешки — отвърна Гамаш, — но предозирането с медикаменти не е било сред тях. Не, имах предвид друго. Когато Монкалм осъзнал откъде всъщност ще дойде нападението, направил две неща. Побързал да пресрещне врага и изпратил съобщение на адютанта си Бугенвил да го последва веднага. И така се изправил срещу англичаните.
— Твърде прибързано, ако си спомням правилно. Не казват ли, че е било добре да изчака подкрепленията?
— Да. Първата му грешка. Впуснал се в битката с недостатъчно многобройна армия.
Гамаш спря, за да си поеме въздух. Докато го гледаше, мистър Блейк се запита защо едно отдавна изгубено сражение вълнува толкова дълбоко събеседника му.
— Монкалм е платил с живота си — отбеляза възрастният мъж.
— Да, починал е, макар и не на бойното поле. Генерал Улф е загинал в битката, но не и Монкалм. Бил е ранен на няколко места и са го отнесли в манастира на урсулинките зад градските стени. Впрочем манастирът се намира недалеч оттук. Монахините се опитали да го спасят, но издъхнал на следващата сутрин и бил погребан в подземието на сградата заедно с още няколко войници.
Мистър Блейк се замисли за малко.
— А какво станало с адютанта му Бугенвил? Къде е бил той?
— Именно — кимна Гамаш, — къде е бил? Чакал англичаните по-нагоре по течението на реката. Всички предполагали, че първата вълна на атаката ще дойде оттам. Но когато Монкалм изпратил до Бугенвил отчаян зов за подкрепления, защо помощникът му не се е притекъл на помощ?
— Защо наистина?
— Не зная. Никой не знае. Пристигнал, но му отнело много време, а когато най-сетне бил на мястото на сражението, не нападнал веднага. Официалното му обяснение било, че по това време битката вече изглеждала решена, и то не в тяхна полза. Не искал да жертва армията си за изгубена кауза.
— Разумно.
— Съгласен съм, но дали е било така? Генералът му наредил да се включи в битката. Бугенвил виждал с очите си клането. Дали наистина това го е спряло? Някои историци казват, че ако Бугенвил бил нападнал врага, почти със сигурност щял да победи. Сред английските редици вече царял хаос, висшите им командири били избити или ранени.
— Каква е вашата теория? Имате теория, нали? — попита мистър Блейк и впери остър поглед в Гамаш.
— Не е много популярна и дори може да не е особено правдоподобна. Но на страната на англичаните в тази битка е участвал още един човек, за когото историята предимно мълчи. Той обаче е най-известният от всички, въвлечени в битката. Световноизвестен.
— Кой?
— Джеймс Кук.
— Капитан Кук?
— Същият. Картографирал е голяма част от Южна Америка, Австралия, Нова Зеландия и островите в Тихия океан. Бил е най-известният картограф на своето време и остава такъв и до днес. Но преди това е бил капитан на кораба, който превозил войниците, изкачили скалите и завзели Квебек. Градът бил завладян от англичаните и никога повече не попаднал във владението на французи.
— И каква е вашата теория?
— Когато човек работи в моята сфера, започва да се отнася подозрително към всякакви съвпадения. Случват се и такива, но не често. А щом забележа някоя привидна случайност, започвам да си задавам въпроси.