— А монреалското дарение?
— Не зная. Разполагаме само с номера на партидата. Не е записано какво се е случило с отделните книги.
— Може ли да заема сборника с проповеди, моля?
Уини намери изданието и регистрира, че Гамаш го е взел. Беше първият, пожелал да прочете книгата. Главният инспектор благодари на персонала и си тръгна. Слезе по склона на хълма, съпровождан от Хенри. Двамата оставяха успоредни отпечатъци в пухкавия сняг.
Когато се прибра, детективът включи лаптопа си и започна да търси. Емил също се върна у дома и сготви скромна вечеря от пилешко и зеленчуци, задушени в гювече. След като се нахраниха, Гамаш отново се залови за работа. Опитваше се да намери повече информация за полковник Ефрам Хоскинс и за Катлийн Уилямс. Разбра, че полковник Хоскинс е починал от малария и е погребан в Конго. Книгата му била важна за времето си, но постепенно потънала в забвение.
Нямаше абсолютно никакво отношение към Шамплен, Квебек или Рено.
Оказа се, че Катлийн Уилямс е била щедра дарителка на англиканската катедрала „Света Троица“ в Стария Квебек. Съпругът й бил преуспяващ търговец на текстил и галантерия, а синът им станал капитан на кораб. Гамаш се взираше в оскъдната информация и се надяваше оттам да изскочи нещо, някаква връзка, която бе пропуснал да забележи.
Докато седеше на бюрото, прелисти и сборника с проповеди — строги викториански лекции, които нямаха нищо общо с Квебек, Шамплен или дори с господ, доколкото можеше да прецени Гамаш.
Накрая потърси и мадам Клод Маршан от Монреал. Отне му известно време, макар да използваше базата данни на Sûreté, но най-сетне я откри.
— Ще си лягаш ли? — попита Емил.
Арман вдигна глава. Наближаваше полунощ.
— Още не. След малко.
— Не си претоварвай очите.
Детективът се усмихна и помаха за лека нощ, а след това се съсредоточи отново върху търсенето.
Мадам Маршан се бе омъжила за Клод Маршан. Той бе починал през 1925, а тя през 1937 година.
Тогава защо бяха дарили над сто книги още през 1899? Дали са били част от наследство? Може би някой от родителите им бе починал тогава?
Но защо бяха изпратили книгите в Квебек? Навярно им е струвало доста време и усилия. И защо бяха избрали тази малка библиотека? Англоезична при това, макар че по всяка вероятност са били франкофони?
Гамаш трябваше да признае, че е любопитен.
След като прекара още малко време в търсене из генеалогичните архиви, детективът научи, че никой от родителите на мосю и мадам Маршан не е починал през 1899 година. Тогава откъде се бяха взели тези книги?
Отдавна не му се бе налагало да прави проучвания от такъв род. Гамаш обикновено възлагаше на своите подчинени — полицаи или инспектори, да се ровят в архивите. Инспектор Бовоар бе особено силен в тази област. Ред и информация.
Служителите предоставяха на главния инспектор купища факти без ясни връзки помежду им, а той се опитваше да ги осмисли, да види нишките, които ги свързват, да ги подреди.
Почти бе забравил каква тръпка е ловът на информация. Докато тръгваше ту по една, ту по друга следа, в един момент толкова се увлече, че всичко останало изгуби значение.
Как се бе сдобило с книгите това семейство? И защо си бе направило труда да ги изпрати чак в Квебек въпреки разходите?
Гамаш се облегна и се вгледа замислено в екрана.
Дарението бе направила жената, а не съпругът й, макар той да е бил жив по онова време. Какъв извод можеше да се направи? Детективът потри брадата си, с която още не бе свикнал, и продължи да се взира.
Какъв беше изводът?
Изводът бе, че книгите са й принадлежали. Не са били обща собственост, а само нейни. Данните от преброяването на населението показваха, че е била икономка, но не се казваше къде е работела. Посочен бе обаче адресът й.
„Икономка в края на XIX век — помисли си Гамаш. — Едва ли е имало много жени по онова време, които са били грамотни, какво остава да са притежавали над сто книги.“
Наведе се над клавиатурата и продължи търсенето. Проверяваше тук и там, мъчеше се да изрови информация отпреди повече от век за хора, които едва ли са останали в историята с нещо впечатляващо. Нямаше причина някой да е писал за тях.
Опита по един път, после по друг. Адресът не помогна особено. Гамаш знаеше, че по онова време не са съществували телефонни указатели, нито сметки за електричество. Почти никакви писмени документи, освен може би…
Отново затрака по клавиатурата. Архивите на застрахователните компании. И там го откри — човека, чийто имот икономката мадам Клод Маршан бе записала във формуляра от преброяването като свой адрес.