Шиники. Шарл Паскал Телесфор Шиники.
Починал през 1899 година.
Гамаш се отпусна на облегалката на стола и се усмихна широко.
Бе открил онова, което търсеше.
Но какво означаваше?
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
— Снощи си легна късно.
Емил Комо завари Арман да слага на масата кана с кафе до чиния, пълна с кроасани и сладка. Възрастният мъж забеляза, че приятелят му изглежда щастлив. Походката му беше енергична.
— Да, така е.
— С какво се занимаваше?
Емил сръбна от силното ароматно кафе и се пресегна да си вземе кроасан. Когато го разчупи на две, по масата се посипаха трохи.
— Мисля, че открих какво означават онези числа в дневника на Рено.
— Така ли? Какво?
— Беше прав, не е търсел тялото на Шамплен в Литературно-историческото дружество. Смятам, че е търсел книги. Числата са каталожни номера. Отнасят се за заглавия, дарени на ЛИД през 1899 година.
Възрастният мъж остави кроасана си. Очите му блеснаха. Следователят завинаги си оставаше такъв. Желанието да разбере бе в кръвта му.
— Кои заглавия?
— Нямам представа — призна Гамаш и отпи от кафето си. — Но знам, че са били част от дарение за Литературно-историческото дружество, направено от мадам Клод Маршан. Била е икономка, работила за семейство Шиники. Шарл Паскал Телесфор Шиники. Починал е през 1899 година. Изглежда, книгите са били негова собственост.
— Шиники — повтори Емил бавно. — Необичайна фамилия.
Инспекторът кимна:
— Изключително. Потърсих информация. В момента в този град не живее никой с такова име. След като закуся, ще потърся в архивите на преброяването, за да видя дали в миналото в Квебек са живели хора от фамилията Шиники.
— Живели са — отвърна някак разсеяно менторът му. Не изглеждаше притеснен, а по-скоро озадачен.
— Наистина ли? — попита Гамаш и почака, докато старецът размишляваше.
— Няма никаква логика — каза той накрая. — Твърдиш, че Рено е търсел книги, които са били собственост на Шиники?
— Така предполагам. Каталожните им номера са записани в дневника му.
Емил се почеса по врата и с блуждаещ поглед затърси приемлив отговор.
— Няма никаква логика — промърмори отново.
— Тази фамилия позната ли ти е? — попита Гамаш най-сетне.
— Да, позната ми е, но е странно.
— В какъв смисъл?
— Ами странно е, че Огюстен Рено е проявил интерес към нещо, което е принадлежало на Шиники.
Възцари се мълчание, докато Емил разсъждаваше.
— Кой е този Шиники? — настоя Арман. — Откъде си чувал за него? Да не е бил член на дружество „Шамплен“?
— Доколкото ми е известно, не. Почти със сигурност не е бил. Не мисля, че е имал нещо общо с Шамплен.
— Какъв е бил тогава?
— Свещеник. Миг от историята на Квебек, но много ярък за времето си. Бил е интересен персонаж. Станал известен с кампаниите си в защита на трезвеността. Живял през шейсетте или седемдесетте години на XIX век. Мразел алкохола, смятал, че е източник на обществени и духовни злини. Интересувало го само едно — да накара горките квебекски работници да се откажат от пиенето. Имало период, в който бил много известен, но успял да си навлече гнева на католическата църква. Не си спомням подробности, знам само, че е напуснал Църквата и е станал ревностен протестант. Мотаел се из баровете и бордеите на „Пти Шамплен“ в Долния град и се опитвал да придума пияниците да изоставят алкохола. За известно време е имал и санаториум някъде извън града.
— Рено е бил вманиачен в Шамплен, а Шиники — във въздържанието — отбеляза Гамаш замислено. Поклати глава. И той като наставника си не виждаше връзката между бащата на Квебек от 1635 година, трезвеника от XIX век и трупа, намерен в ЛИД преди три дни.
Освен може би книгите. Какви са били тези книги?
— Защо един изследовател на Шамплен ще търси книги от колекцията на изпаднал в немилост свещеник? — попита детективът, но не получи отговор. — Шиники никакъв интерес ли не е проявявал към Шамплен?
Емил поклати глава и сви рамене в недоумение:
— Не знам почти нищо за него, а и това, което вече ти казах, може да не е съвсем вярно. Искаш ли да потърся информация?
— Да, моля те. — Гамаш се изправи. — Но първо ще отида до апартамента на Рено. Може книгите да са там. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Absolument.
Докато си обличаха дебелите зимни якета, Емил осъзна колко естествено му идваше да следва този човек. Главен инспектор Емил Комо беше още на служба, когато амбициозният млад полицай Гамаш постъпи в отдел „Убийства“. Гледаше как с годините тъмната му вълниста коса оредя и се прошари, тялото му стана по-едро, видя как се ожени и му се родиха деца, как се издигаше в кариерата. Повиши го в длъжност инспектор, а на младия мъж му идваше отвътре да поема отговорност и да ръководи другите. По-възрастни и по-опитни полицаи отстъпваха мястото си и се обръщаха към Арман, търсеха мнението му и бяха готови да му се подчиняват.