Но Емил знаеше още нещо. Гамаш невинаги бе прав. Никой не беше безгрешен.
Изкачваха се по хълма заедно с Хенри, а дъхът им образуваше облачета в мразовития въздух. Възрастният мъж погледна приятеля си. Дали изглеждаше по-добре? Дали се оправяше? Според Емил имаше напредък, но му беше ясно, че вътрешните рани са по-тежки. Най-лошото винаги остава скрито.
След няколко минути пристигнаха в тесния и задушен апартамент. Отново трябваше да си проправят път между планини от списания, купчини кореспонденция и мебели, отрупани с книги и брошури.
Бързо съблякоха якетата и свалиха ботушите си, всеки избра по една стая и се захванаха за работа.
Два часа по-късно Емил влезе в трапезарията, в която по всяка вероятност никога не се бяха събирали хора за вечеря. По стените имаше рафтове, а върху тях — по два-три реда книги. Гамаш бе преполовил стаята, свалил бе всяка книга, проверил бе дали има надписи в нея и я бе върнал на мястото й. Беше изтощен. Дейност, която щеше да свърши с лекота преди два месеца, сега му идваше в повече. Виждаше, че и менторът му вече е оклюмал — подпираше се на облегалката на един стол и се опитваше да не изглежда като пребит.
— Време за почивка? — попита Гамаш.
Старецът го погледна с благодарност.
— Щом настояваш. Мога да продължа така цял ден, но ако искаш да поспрем, ще се съобразя.
Гамаш се усмихна:
— Merci.
Въпреки всичко се изненада колко слаб бе все още. Успяваше да се самозалъгва, че напълно си е възвърнал силите. Определено имаше подобрение, чувстваше се по-енергичен, силата му се възстановяваше, дори треперенето почти бе изчезнало.
Но когато се натовареше, капваше по-бързо от очакваното.
Намериха си маса до прозореца в „Пти Коан Латен“ и си поръчаха бира и сандвичи.
— Какво откри? — попита Гамаш, след като отхапа от своята франзела с плънка от фазанов терин, рукола и сос от червени боровинки. Пред него бе сервирана халба крафт бира с лека шапка от пяна.
— Нищо неочаквано. Попаднах на няколко редки книги за Шамплен, до които дружеството много би се радвало да се добере, но тъй като ти беше наблизо, реших да не ги крада.
— Много мъдро.
Емил наклони глава и се усмихна.
— А ти?
— Същото. Нямаше нищо, което да не е пряко свързано с Шамплен или началото на XVII век. Нищо за Шиники, въздържанието или XIX век. Но трябва да продължим търсенето. Откъде ли се е сдобил Рено с всички тези книги?
— Сигурно от книжарници за стари издания.
— Вярно. — Гамаш извади дневника на Рено от чантата си и го разлисти. — Често е посещавал местните антикварни книжарници и битпазари през лятото.
— Къде другаде могат да се намерят стари книги? Какво има? — попита Емил.
Арман килна глава и присви очи:
— Откъде се снабдяват със стока антикварните книжарници?
— От хора, които се местят или си разчистват домовете. От продажби на наследено имущество, купуват цели партиди. Защо?
— След като приключим в апартамента, трябва да посетим няколко магазина.
— Какво си намислил? — поинтересува се Емил и отпи голяма глътка от бирата си.
— Спомних си нещо, което ми каза Елизабет Макуъртър.
Но сега бе ред на Гамаш да погледне събеседника си. Възрастният мъж бе вперил очи в дневника. Протегна се и го обърна към себе си. Постави тънкия си пръст върху страницата, под ясните печатни букви, изписани от Огюстен Рено. По-надолу от подчертаните и оградени в кръгче думи, под записаната уговорка с някои си Патрик, О’Мара, Дж.Д. и…
— Шин — прочете Гамаш. — Но в град Квебек няма хора с фамилията Шин. Мислех да попитам в китайския ресторант на улица „Буад“, за да разбера дали е…
Детективът се вгледа в грейналите очи на наставника си. Затвори своите от почти осезаема болка.
— О, не!
Отвори ги и пак погледна дневника.
— Това ли било? Шин? Съкратено от Шиники?
Емил Комо кимаше усмихнато.
— Че какво друго?
Жан Ги Бовоар пое от ръцете на Клара влажната чиния и я подсуши. Беше в голямата просторна кухня на семейство Мороу и помагаше за миенето на съдовете. Рядко го правеше у дома си, макар че понякога се бе включвал в почистването след обяд или вечеря, когато бе гостувал на началника си и на мадам Гамаш. С тях не го усещаше като неприятно задължение. Учудваше се, че и сега не му е неприятно. Създаваше му чувство за покой. Като самото село.