— Но главен инспектор Гамаш не е съгласен — заяви полицай Никол, след като препрочете бележката. — Иска да наблюдавам разговора внимателно. — Помълча няколко секунди, докато осмисли инструкциите на началника, и вдигна поглед: — Предполагам, че горе също проследяват разговора много внимателно.
Не бе способна или нямаше желание да преглътне горчивината в гласа си. Дразнещо, раздразнително малко гласче.
След като Жан Ги кимна отсечено, жената се усмихна и внимателно сгъна бележката:
— Е, предполагам, че според главния инспектор съм по-добра.
Полицай Никол се втренчи в Бовоар, сякаш го предизвикваше да възрази. Той само я изгледа гневно.
— Сигурно — успя да процеди най-сетне.
— Значи ще трябва да се постарае малко повече, дърдоренето за кучешки играчки не е достатъчно. Кажете му да замълчи.
— Не чухте ли какво ви казах преди малко? Ако млъкне, бомбата ще избухне.
— Някой вярва ли, че наистина има бомба?
— Ще поемете ли този риск?
— А, аз съм си на топличко тук. Защо пък не?
Когато забеляза ядосания поглед на Бовоар, полицайката продължи:
— Вижте, не съм казала да стане и да си направи кафе. Трябва ми само по някоя секунда тук-там. За да запиша околните звуци. Ясно? Сър?
Полицай Ивет Никол бе започнала кариерата си в отдел „Убийства“. Избрана бе от главен инспектор Гамаш. Преминала бе обучение при него. И почти напълно се бе провалила. Жан Ги се бе молил на шефа си да я уволни. Но той първо й даде многобройни възможности да се поправи, а накрая я прехвърли в друг отдел. Където да се научи на единственото нещо, което не бе усвоила дотогава.
Да слуша.
Това беше работата й в момента. Единствената й работа. Сега главен инспектор Гамаш поверяваше цялата си кариера, а може би и живота на полицай Моран, в нейните некадърни ръце.
— Защо още не са проследили разговора? — поинтересува се полицай Никол. Завъртя се на стола така, че отново да е с лице към екраните, и натисна няколко бутона на клавиатурата. Гласът на началника стана по-ясен и по-чист. Сякаш Гамаш бе в стаята при тях.
— Поради някаква причина не могат да го засекат — отвърна Бовоар и се наведе над стола, за да се вгледа почти хипнотизирано в танцуващите назъбени линии по мониторите. — Когато все пак го прехванат, всеки път изглежда, че Моран е на различно място, сякаш се движи.
— Може и да е така.
— Веднъж е до границата със САЩ, друг път — в Арктика. Не, той не се движи. Но сигналът — да.
Никол изкриви лице в гримаса.
— Според мен главният инспектор е прав. Не звучи като нещо, скалъпено от фермер, изпаднал в паника. — Обърна се към Жан Ги: — Как мисли той, за какво става въпрос?
— Няма представа.
— Сигурно е нещо мащабно — промърмори Никол и се съсредоточи върху екраните и гласовете. — Щом са убили полицай и са отвлекли друг, а после са се обадили на главния инспектор.
— Трябва да намери начин да общува с нас без знанието на главния комисар — обясни Бовоар. — В момента Франкьор наблюдава всичките му съобщения.
— Няма проблем. Дайте ми паролата на компютъра му и ще открия зашифрован канал.
Инспекторът я изгледа мълчаливо.
— Какво? — попита жената и се усмихна. Дори усмихната не бе привлекателна и Жан Ги отново усети предупредителни тръпки. — Нали вие дойдохте при мен? Искате ли да ви помогна, или не? Сър?
— Зора се оказа буйно дете — долетя гласът на Гамаш. — В момента й растат зъбки. Влюбена е в одеялото, което сте й изпратили със Сюзан.
— Радвам се — отговори Моран. — Исках да й подарим барабани, но Сюзан каза, че май е по-добре да изчакаме.
— Прекрасно. Можеш да изпратиш и малко кофеин, и кученце — засмя се Гамаш.
— Сигурно ви липсват, сър. Синът ви и внучките ви.
— И снаха ми — допълни главният инспектор. — Да, но им харесва в Париж. Не можем да им се сърдим за това.
— По дяволите. Няма ли да забави темпото — каза Никол раздразнено. — Трябват ми паузи.
— Ще му кажа.
— Е, побързайте, де! — настоя полицайката. — И ми донесете паролата.
Никол обърна гръб на Бовоар и той си тръгна.
— Сър — промърмори под носа си, докато се изкачваше забързано по стълбите. — Сър, идиотка такава.
Когато стигна до осмия етаж, вече дишаше тежко и се спря, за да си поеме въздух. Открехна вратата и забеляза, че главен комисар Франкьор е наблизо. От високоговорителите се носеха познатите гласове.
— Някой обадил ли се е на родителите ми? — питаше младежът.