Не че би могла да му повлияе по какъвто и да било начин.
- Кой умира?
- Никой.
- Кой умира? Брат ти?
- Виж, искам да си вървиш. И не се връщай, освен ако не доведеш С’Екс със себе си.
- Кой?
И ето че отново се вкамени. Прислужниците никога не говореха властно, ала въпросът й бе прозвучал точно така. Разбира се, в момента бе в такова състояние, че бе способен да види неща, които изобщо ги нямаше... и да си извади напълно погрешно заключение.
- Дойдох тук за помощ. - Той вдигна ръце. - С’Екс ми каза, че може да ме вкара в палата, за да прегледам архивите на лечителите.
- За кого?
- Онази, която брат ми обича.
Майкен вдигна рязко глава.
- Той трябва да се обвърже с принцесата, не е ли така? Чух, че е Помазаният.
- Влюби се. - Ай Ем сви рамене. - Случва се. Или поне така съм чувал.
- И тя умира?
- Болна е.
Той отново закрачи напред-назад, усещайки как очите й го следват иззад мрежичката.
- Ето защо трябва да се махна. Брат ми се нуждае от моята помощ.
- Палачът е в траур.
Ай Ем я погледна и продължи да обикаля килията.
- Да, знам. Ала въпреки това бе достатъчно свободен, за да се срещне с мен навън. Сега, когато съм в палата, няма да му отнеме толкова дълго.
- Въпросът не е в това. По-рано си тръгна и никой не знаеше къде е. Дворецът иска той да вземе участие. Настояха той да се погрижи за кралицата. Сега е при нея.
Ама че късмет.
- Но в ритуалите има и паузи, нали? Не можеш ли да го хванеш през някоя от тях?
- Ами... навярно бих могла да те заведа при архивите?
Ай Ем бавно завъртя глава.
- Какво каза?
* * *
Най-дългото. Качване. С. Асансьор. В. Живота. Му.
Застанал до Селена в стаята за мъчения със стъклени стени, Трез упорито беше вперил поглед в затворените врати... и се молеше за някоя от онези чудесии за пътуване във времето от „Доктор Ху“, която да го изкара от това проклето място на секундата.
Приковал очи в светещата редичка цифри над хромираните врати, той се бореше с желанието да повърне.
...44, 45,46, 47, 48,49, 50.
44 още не бе светнало - намираха се в страховито бързата част от пътуването, от която черният ти дроб слиза някъде в обувките.
- О, трябва да видиш това - каза Селена, обръщайки се натам, накъдето погледнеш ли дори за секунда, сигурно щеше да ти се вие свят цял живот. - Толкова е забавно!
Бърз поглед през рамо и той едва не се издрайфа. Прекрасната му кралица не само се беше приближила до стъклото, но дори бе долепила длани до него и се опитваше да види колкото можеше повече във все по-шеметните височини наоколо.
Трез отново се обърна на другата страна.
- Почти стигнахме. Вече сме на върха.
- Може ли да слезем и отново да се качим? Чудя се какво ли е слизането!
Всъщност май нямаше да е зле да се върнат във фоайето. Почти бе сигурен, че беше оставил мъжествеността си там, когато тази ракета ги бе изстреляла нагоре.
- Трез! - Тя го побутна по ръката. - Погледни!
- О, да, невероятно. Аха. Абсолютно.
Никога нямаше да стигнат до четиристотин четиресет и четвъртия етаж. Още по-малко пък до ниво пет хиляди трилиарда, където се намираше шибаният ресторант.
„Макдоналдс“, помисли си той. Защо не беше поискала да отидат в „Макдоналдс“. Или „Пица Хът“. Или...
Бийп!
При този звук Трез се приготви за някой момент като в „Умирай трудно“, където зъл гений в ушит по мярка английски костюм нахлува през тавана.
Нищо такова. Бийп! Четиресет и пет. Бийп! Четиресет и шест.
Направо да не повярваш - адското возило взе да забавя скорост.
- Трез?
- Ммм?
- Нещо не е наред ли?
- Просто се вълнувам за вечерята. Господи, нямам търпение да стигнем.
Тя го улови под ръка и облегна глава на рамото му.
- Наистина знаеш как да се отнасяш с една жена.
Естествено, че знаеше. Прекрасно знаеше например, че би се
сметнало за крайно неромантично да се свиеш като зародиш и да си засмучеш палеца, защото, когато става дума за височини, си жалък страхопъзльо.
Дрън! Вратите се отвориха.
Слава тебе, Дево Марийо, ако можеше да заеме един от изразите на Бъч.
„Сега, женчо такъв - нареди си той, - се стегни и се съсредоточи върху своята жена.“
Отправи й ослепителна усмивка, в комплект с издължени вампирски зъби, и я изведе от този капан на смъртта. Озоваха се във фоайе от черен мрамор, което за частица от секундата го върна обратно в кошмара му със с’хийб: изобилие от лъскави черни камъни по пода, стените и тавана, вградени лампи високо над тях... и нищо друго.